Когато не мога да заспя

Симона Първулова – 16г.

Какво правя когато не мога да заспя? Искате ли да знаете? Много ли искате? Добре, ще ви разкажа, но ви предупреждавам, че трябва да имате наистина голямо въображение, за да ме разберете. Започваме:

Не мога да заспя, въртя се, слушам музика, гледам филми. Даже понякога, без родителите ми да знаят – рисувам. Нищо не помага. Сигурно сте се сетили, че не съм споменала четене, но когато нещо ти е интересно то те събужда още повече. Веднъж пробвах да чета един учебник, от който когато уча ми се доспива, но и това не помогна. През цялото време, приличащата на чудовище сянка под бюрото ми ме гледа. Луната свети много ярко, всички спят, освен, разбира се, аз.

Много пъти родителите ми, приятелите и учителите ми са казвали, че имам голямо въображение. Сигурно се чудите как това ще ми помогне. Реших да дръпна пердетата за да може лунната светлина да се разпилее в цялата ми стая. Взех си голямата пухкава възглавница. Легнах на обратно – краката ми бяха на мястото на главата и естествено, главата ми – на мястото на краката. Обърнах се по корем и видях, че съм по близо до чудовищната сянка, бързичко я поздравих с усмивка. Върнах погледа си към луната, като минах по съзвездията голяма и малка мечка. Взирах се в нея и тя се взираше в мен. Почна да ми се доспива, но изведнъж чух дрънчене от терасата. Леко се стреснах, но реших да не обръщам внимание. Свих се на кълбо и затворих очи. „Симона…“  Някой прошепна името ми, след което се чу същия шум. Помислих си, че брат ми си прави шега с мен. Станах и рязко отворих вратата, но там нямаше никой. Взех решение да отида и да проверя какво дрънчи на терасата. Трябваше да мина през стаята на брат ми така, че щях да разбера ако си е правил шега с мен. Леко и много тихо отворих вратата. Погледнах с едното око после и с другото. Той спеше, даже хъркаше. Отново чух шумът, който не можех да уточня, но сега ми напомни на ударен барабан. Забързах се да видя какво става. Отидох на терасата. Видях нещо като портал. Във вътрешността му се виждаше гъста много красива гора с изобилие от цветя – червени, жълти, лилави, оранжеви. Едно нещо, обаче, ми направи голямо впечатление – сините цветя бяха най-много и изглеждаха… просто уха. Отвътре бяха тъмносини, а колкото повече излизаха навън цвета се размиваше до бяло. Тичинките им бяха продълговати и завити като черупката на охлювче, а краищата им светеха. Как разбрах, че светеха? В гората беше нощ, но светулките и тези сини цветя я осветяваха. Бях леко казано изумена. Реших да се доближа за да разгледам по-добре. Любопитството ме изгаряше. Преди да се усетя бях прекрачила с единия крак в портала. Така не можех да огледам хубаво, затова прекрачих и с другия. Мисълта ми беше да разгледам малко, след което да се върна. Направих четири – пет стъпки напред, като се озъртах на всяка една. Приближих се и клекнах до синьото цвете. Изведнъж чух шумолене от храстите. Огледах се наоколо, но не видях нищо, нито източника на шума, нито портала! Бях изплашена, а шума се приближаваше. Затворих си очите с мисълта, че ще се събудя но не стана така. Усетих, че някой спря до мен. Отворих си едното око и видях… момиче. Изглеждаше странно. Беше с алено червена коса, която беше вързана на плитка. Очите и бяха маслинено черни, а кожата – мургава. Беше облечена с кафява блуза, стигаща до коленете ѝ. На кръста имаше въженце като колан. Тя ме гледаше и аз я гледах. Неочаквано тя тръгна в обратна посока и ми направи знак да я последвам. Докато ходехме сред зашеметително красивата гора, слънцето изгря. Вървяхме на един метър една от друга. Не след дълго стигнахме до едно село. Изглежда имаше празник и шума от барабаните се чуваше много силно. Сергии с най-различна храна бяха по цялата улица. Там всички хора имаха същите отличителни белези – червена коса и маслинени очи. Бяха много красиви! Къщите им се виеха по дърветата или под големите им корени. Вървяхме сред тях, по добре отъпкания път, а те ме гледаха странно… Кой не би? Едно момиче, неприличащо на тях, по пижама. Даже и аз бих се гледала странно.

След известно време стигнахме до някакъв храм. Тогава реших да я попитам как се казва. Тя не ми отговори, а само се усмихна и влезе в храма. Последвах я. Вътре беше тъмно, но очите ми някак свикнаха. Когато погледнах към момичето видях нещо изумително – очите и светеха като че ли има светулки в тях.

Още малко повървяхме и стигнахме до една порта. Двете я отворихме, но тогава тя се спря и ми каза ,,Нататък си само ти. Беше ми приятно и името ми е Палеса. Надявам се да се видим пак.“, след което ме бутна към вратата. Падах… Изведнъж се събудих в леглото си. Помислих, че просто съм сънувала. Дали? До мен лежеше синьото цвете. Когато не мога да заспя отивам в тази гора и заедно с новата ми приятелка Палеса си говорим и играем. Може да пробвате въображението си, за да дойдете и вие. Гарантирам, че ще ви хареса!