Никол Атанасова, 10 г.
Една вечер дядо Ваньо, който продава най-вкусния мед в града, дойде до нас. Ей тъй, на по кафенце с дядо и баба. Седна той на стола пред камината и се заговорихме. Разказа ми , че след съседното на неговото село, където гледа пчелите, имало един голям каменен мост, който отвеждал до тъмна гора. След нея обаче имало тайно селце, където целогодишно било зима, имало сняг, а насред поляната имало малка къщичка, в която Дядо Коледа складирал лакомствата и подаръците на най-послушните деца. Разказа ми, че снегът там не бил студен, а мек и пухкав, защото бил от захарен памук. Снежинките били от желирани бонбони, а снежният човек имал шалче от захарна глазура. Дядо Ваньо каза още, че къщичката също става за ядене.
– А, Ники, знаеш ли, че покривът й е от шоколадови бисквитки, коминчето от пурички, а стените са изградени от шоколадови тухли.
– Не може да бъде! Лъжеш ме!– извиках аз.
– Не, не лъжа. Честна приятелска!
– Добре. Вярвам ти.
– Но как ще стигнеш дотам, мило момиченце, като до това тайно място има хилядагодишен мост, който може да се разруши при най-лекото докосване? Камъните му са изтънели от времето като конец. Но, знаеш ли– продължи дядо Ваньо – ако си била добра през годината, мостът може и да те издържи – каза ми той и отпи от горещотото кафе, което баба му сервира.
„Оооо, тогава задължително трябва да отида там и да си похапна лакомства до насита. И без това вече ми омръзна всеки ден едно и също-училище, уроци, домашни. Реших- още утре ще тръгна и ще намеря тази вълшебна поляна!“– заявих на себе си категорично и отидох в стаята си да кроя план за пътешествието ми.
На другия ден станах рано, приготвих се и отидох на автобусната спирка. Купих си билет за селото и зачаках автобуса, дъвчейки бонбоните, които си бях взела. Нямах търпение да стигна до вълшебната гора и да си хапна лакомства, да си поиграя с играчките на другите деца, а защо не и да се срещна лично с Дядо Коледа.
Пътувахме не повече от час. Слязох, сгуших се в дебелото си яке и метнах раницата с храна на гърба си. Вървях през селото- познавах го, дядо ме беше водил там- улиците бяха тихи и празни. Беше студено и нямаше никого. Но в края на селото срещнах едно малко момиченце със зачервено от плач лице. То беше само по блуза и седеше на един голям камък.
– Защо плачеш?– попитах го аз.
– Защото нямаме дърва да запалм печката да се стоплим, а и мама да ни сготви нещо, с кото да се наядем. А ти какво правиш навън сама? Не си оттук, нали? А какво носиш в чантата? – попита ме то.
– А, нищо интересно, само тетрадки.
– А нещо за ядене, макар и хапка, нямаш ли вътре?
– Еми, не. Нали ти казах-само тетрадки и несесер – излъгах аз и продължих. Но след няколко крачки се върнах и му казах- Ти стой тук и ме чакай, ще ти донеса храна.
Тръгнах отново. Този път вървях доста време, уморих се, стана тъмно. Бях хотова да заплача и да се върна, но тогава забелязах моста. Знаех, че само той ме дели от лакоствата и играчките.
Спомних си думите на дядо Ваньо и бавно и внимателно пристъпих с единия, после с другия крак. Стъпвах бавно и несигурно, усещайки колко е нестабилен мостът- беше тънък като конец. Той не издържа и се скъса под тежестта ми.
– Не-е-е, трябваше да дам на момичето малко от моята храна, за да не съм толккова тежка и мостчето да ме издържи!– помислих си аз, но беше много късно- вече летях надолу към пресъхналата река.
Озовах се на дъното на реката, в нещо подобно на голяма фабрика с шумни машини. Срещу мен стоеше старец с благо, но сериозно лице и топли добри очи. Беше облечен с червен костюм и обут с големи червени ботуши. С едната си ръка галеше дългата си бяла брада, а в другата държеше дълъг списък. Около нас непрекъснато обикаляха малки хора, облечени в странни цветни дрехи, с червени или зелени гащеризони, с чевени или зелени големи обувки от лъскав плат. На главите им имаше същите цветни смешни шапки със звънчета, които смело подрънкваха от непрекъснатото им притърчване насам-натам. Веднага разбрах, че съм попаднала или в дома, или в работилницата на Дядо Коледа. Супер!-казах си наум. Бях стигнала на точното място.Но когато някой отзад ме побутна и се приближих до стареца, срещнах погледа му и веднага разбрах, че не съм добре дошла тук.
– Как е името ти, дете? – попита ме той.
– Никол – отговорих притеснено аз.
– Аха! Значи ти, Никол, искаш да разкриеш тайната на Коледа! Така ли? За това ли си дошла чак дотук сама?!
– Ами…, аз само… – започнах да се оправдавам аз.
– Ти ли си тази, която не спря и не раздели храната си с малкото гладно момиче и която не й помогна?
– Да– тихо и засрамено отговорих аз.- Но…
– Тогава, стражи, по-бързо я приберете в черната стая да преосмисли поведението си!– нареди Дядо Коледа и четири силни ръце ме понесоха в неизвестна посока.- Отведете я в стаята с въглените. Който не помага на хора в нужда, крие се и бяга, а на всичкото отгоре иска да разкрие тайната на Коледа не заслужава да празнува!!!
Затвориха ме в черна стая- всичко около мен беше прашно и мръсно. Беше страшно.Тихо. Не помня колко време ме държаха там.
Когато ми позволиха да изляза и да се върна при баба и дядо, човечетата със странните зелени обувки и звънчета на шапките ми казаха, че съм била затворена там цели сто Коледи.
Когато отидох на моята земя, вече нищо не беше същото- нито горичката, нито селата, нямаше го и момичето в края на селото. Май Коледа вече наистина беше отминала завинаги.