Без подарък

Никол Атанасова, 10 г.

Една вечер дядо Ваньо, който продава най-вкусния мед в града, дойде до нас. Ей тъй, на по кафенце с дядо и баба. Седна той на стола пред камината и се заговорихме. Разказа ми , че след съседното на неговото село, където гледа пчелите, имало един голям каменен мост, който отвеждал до тъмна гора. След нея обаче имало тайно селце, където целогодишно било зима, имало сняг, а насред поляната имало малка къщичка, в която Дядо Коледа складирал лакомствата и подаръците на  най-послушните деца. Разказа ми, че снегът там не бил студен, а мек и пухкав, защото бил от захарен памук. Снежинките били от желирани бонбони, а снежният човек имал шалче от захарна глазура. Дядо Ваньо каза още, че къщичката също става за ядене.

А, Ники, знаеш ли, че покривът й е от шоколадови бисквитки, коминчето от пурички, а стените са изградени от шоколадови тухли.

Не може да бъде! Лъжеш ме!– извиках аз.

Не, не лъжа. Честна приятелска!

Добре. Вярвам ти.

Но как ще стигнеш дотам, мило момиченце, като до това тайно място има хилядагодишен мост, който може да се разруши при най-лекото докосване? Камъните му са изтънели от времето като конец. Но, знаеш ли– продължи дядо Ваньо – ако си била добра през годината, мостът може и да те издържи – каза ми той и отпи от горещотото кафе, което баба му сервира.

Оооо, тогава задължително трябва да отида там и да си похапна лакомства до насита. И без това вече ми омръзна всеки ден едно и също-училище, уроци, домашни. Реших- още утре ще тръгна и ще намеря тази вълшебна поляна!– заявих на себе си категорично и отидох в стаята си да кроя план за пътешествието ми.

На другия ден станах рано, приготвих се и отидох на автобусната спирка. Купих си билет за селото и зачаках автобуса, дъвчейки бонбоните, които си бях взела. Нямах търпение да стигна до вълшебната гора и да си хапна лакомства, да си поиграя с играчките на другите деца, а защо не и да се срещна лично с Дядо Коледа.

Пътувахме не повече от час. Слязох, сгуших се в дебелото си яке и метнах раницата с храна на гърба си. Вървях през селото- познавах го, дядо ме беше водил там- улиците бяха тихи и празни. Беше студено и нямаше никого. Но в края на селото срещнах едно малко момиченце със зачервено от плач лице. То беше само по блуза и седеше на един голям камък.

Защо плачеш?– попитах го аз.

Защото нямаме дърва да запалм печката да се стоплим, а и мама да ни сготви нещо, с кото да се наядем. А ти какво правиш навън сама? Не си оттук, нали? А какво носиш в чантата? – попита ме то.

А, нищо интересно, само тетрадки.

А нещо за ядене, макар и хапка, нямаш ли вътре?

Еми, не. Нали ти казах-само тетрадки и несесер – излъгах аз и продължих. Но след няколко крачки се върнах и му казах- Ти стой тук и ме чакай, ще ти донеса храна.

Тръгнах отново. Този път вървях доста време, уморих се, стана тъмно. Бях хотова да заплача и да се върна, но тогава забелязах моста. Знаех, че само той ме дели от лакоствата и играчките.

Спомних си думите на дядо Ваньо и бавно и внимателно пристъпих с единия, после с другия крак. Стъпвах бавно и несигурно, усещайки колко е нестабилен мостът- беше тънък като конец. Той не издържа и се скъса под тежестта ми.

 – Не-е-е, трябваше да дам на момичето малко от моята храна, за да не съм толккова тежка и мостчето да ме издържи!– помислих си аз, но беше много късно- вече летях надолу към  пресъхналата река.

Озовах се на дъното на реката, в нещо подобно на голяма фабрика с шумни машини. Срещу мен стоеше старец с благо, но сериозно лице и топли добри очи. Беше облечен с червен костюм и обут с големи червени ботуши. С едната си ръка галеше дългата си бяла брада, а в другата държеше дълъг списък. Около нас непрекъснато обикаляха малки хора, облечени в странни цветни дрехи, с червени или зелени гащеризони, с чевени или зелени големи обувки от лъскав плат. На главите им имаше същите цветни смешни шапки със звънчета, които смело подрънкваха от непрекъснатото им притърчване насам-натам. Веднага разбрах, че съм попаднала или в дома, или в работилницата на Дядо Коледа. Супер!-казах си наум. Бях стигнала на точното място.Но когато някой отзад ме побутна и се приближих до стареца, срещнах погледа му и веднага разбрах, че не съм добре дошла тук.

Как  е името ти, дете? – попита ме той.

Никол – отговорих притеснено аз.

Аха! Значи ти, Никол, искаш да разкриеш тайната на Коледа! Така ли? За това ли си дошла чак дотук сама?!

Ами…, аз само… – започнах да се оправдавам аз.

Ти ли си тази, която не спря и не раздели храната си с малкото гладно момиче и която не й помогна?

Да– тихо и засрамено отговорих аз.- Но…

Тогава, стражи, по-бързо я приберете в черната стая да преосмисли поведението си!– нареди Дядо Коледа и четири силни ръце ме понесоха в неизвестна посока.- Отведете я в стаята с въглените. Който не помага на хора в нужда, крие се и бяга, а на всичкото отгоре иска да разкрие тайната на Коледа не заслужава да празнува!!!

Затвориха ме в черна стая- всичко около мен беше прашно и мръсно. Беше страшно.Тихо. Не помня колко време ме държаха там.

Когато ми позволиха да изляза и да се върна при баба и дядо, човечетата със странните зелени обувки и звънчета на шапките ми казаха, че съм била затворена там цели сто Коледи.

Когато отидох на моята земя, вече нищо не беше същото- нито горичката, нито селата, нямаше го и момичето в края на селото. Май Коледа вече наистина беше отминала завинаги.