НАДЕЖДА

ОТ: Мелиса Гюрджан Мехмед

Един ден в един малък град, в едно затънтено местенце, в едно кашонче се родиха три котенца. Майката беше млада, но ги обичаше, грижеше се за тях и се опитваше да ги опази от всички опасности, които ги заплашват, а те не бяха малко. Мъничетата се чувстваха спокойни и защитени.

Минаха едва няколко седмици от появата им на бял свят, когато котенцата разбраха, че светът около тях е опасен и враждебен. Една вечер дълго чакаха майчицата си да се върне, но тя така и не дойде. Гладни, треперещи от студ, страх и тревога, те се сгушиха и зачакаха отново. Но времето минаваше, а те бяха сами.

След още няколко седмици остана живо само едно от тях – беличко, с черни петънца, сини очички, слабичко телце и разбито от мъка сърце. Веднъж то мяукаше жално, свито в един ъгъл, когато го чу едно момиченце, което се връщаше от училище. То се казваше Надежда, беше много добро и състрадателно дете, което не можеше да подмине безразлично страдащото бездомниче. Надежда тръгна към котето, но то веднага се скри в храстите наблизо. Беше толкова наплашено – гонено от кучета, подритвано от лоши хора, тормозено от безсърдечни деца – че не можеше да се довери толкова лесно. Но момиченцето не се отказа. Извади от чантата си храна и я остави до храстите. Това започна да се повтаря всеки ден. Котето вече не се боеше от Надежда, а я  чакаше на едно и също място, за да получи храната си и да ѝ се отблагодари с любов.

Няколко дни обаче горкото мъниче напразно стоеше и чакаше своята Надежда. Чувстваше се така самотно, както когато бе останало без родната си майчица. То не знаеше, че момиченцето се беше разболяло и не ходеше на училище. Но дори на легло и с висока температура, Надежда не преставаше да мисли за своето приятелче. Когато оздравя, веднага отиде да го види, но не го намери. Търси го навсякъде, обиколи квартала с приятелите си, дори родителите ѝ се включиха, но без успех.

Надежда не спираше да плаче за котенцето и да съжалява, че не го е прибрала. Родителите ѝ не можеха да я гледат така дълго. Решиха, че трябва да направят нещо за бездомните животни, които всеки ден водят борба за оцеляване. Организираха и останалите родители на децата от класа,  а също свои близки и приятели, и започнаха да събират средства, за да построят къщички за животните, да им купуват храна и да лекуват болните. Децата разбраха за инициативата и също поискаха да помогнат. Престанаха да тормозят уличните котета и кучета, все по-често започнаха да ги забелязват, носеха им храна и почти всяко дете си имаше животинка, за която се грижи.

Един ден, когато приятелките на Надежда се разхождаха, забелязаха котето ѝ в двора на една къща. Хукнаха да ѝ кажат. Като разбра новината, сърцето ѝ сякаш щеше да се пръсне от радост. Веднага тръгна с майка си натам. От къщата излезе една възрастна жена и им разказа, че го е прибрала, за да се грижи за него. Но срещата на Надежда с котенцето беше толкова трогателна, че тя се съгласи да ѝ го даде.

Така Надежда се сдоби с истински приятел, а котето с дом и човек, който да го обича. Те станаха неразделни, а тяхната история успя да обедини усилията на много хора, за да имат по-добър живот бездомните животни. Сега по улиците на този град има много къщички за тях, които вече са пълни с щастливи и редовно обгрижвани любимци. Надежда стана надежда за всички!