ПРИКАЗКА БЕЗ КРАЙ

ОТ: Виктория Недялкова

Имало едно време едно малко момиченце на име Вяра, което живеело в малко градче в Предбалкана, разположено между два големи града – Велико Търново и Габрово. Градчето  се именувало  Дряново. Вяра живеела в краен квартал, в малка гарсониера, заедно със сестра си – близначката и Катя и техните майка и баба – две момиченца и две жени на едно място – Женско царство. Те си живеели като едно щастливо, макар и непълно семейство, но винаги се усещала една празнина, една липса, отсъствието на бащата на Вяра и Катя в живота им. Таткото изоставил близначките още като бебета и те го познавали само от снимките, но както всяко дете Вяра и Катя също много искали да видят баща си. Децата вече били навършили четири години, когато баща им се появил отново в живота им. Той бил родом от гр. Велико Търново и живеел там, заедно с родителите си, и въпреки близкото разстояние между градовете, през годините не проявил желание да види своите деца. След четиригодишна раздяла, в името на децата, родителите им взели решение да се съберат и да заживеят в дома на бащата в град Велико Търново. Децата били много щастливи, когато разбрали новината. Радвали се, че ще живеят заедно с татко си и ще имат пълно семейство. Но тъй като били още малки и не разбирали, не знаели какво ги очаква за в бъдеще. Не подозирали, че между родителите им вече няма любов, нито дори обич, свързвали ги само те – техните деца.                                            

Първоначално заживели при родителите на бащата-техните баба и дядо, по-късно се преместили на квартира. Вяра и Катя посещавали  детска градина, имали си приятели, дните им минавали в смях и веселие. Но майката работела и имала и нощни смени, често се налагало баща им да ги гледа, а не винаги той се справял добре. Момичетата били поразглезени от времето, през което са ги гледали майка им и баба им, не били и свикнали как се живее с баща. Когато се налагало да ги приспива той, им липсвали приказките и песничките на мама. Не им купувал и лакомства през деня, на които децата също били свикнали. Родителите им често се поскарвали, а децата не разбирали защо обичта от страна на майка им и от страна на баща им, спрямо тях е различна, обяснявали си го с факта, че бащите по принцип са по строги, но не усещали бащината любов и ласка.   

Един ден Вяра се разболяла. Имала болки в корема. Една лекарка поставила диагноза апендикс и насочила детето към специалист, но той не установил наличието на такъв и казал, че няма нужда от операция. След боледуването на близначката, майката и бащата на двете деца били изплашени и взаимоотношенията им се подобрили, но не за дълго. Дори децата усещали, че скоро родителите им отново ще се разделят. Бащата търсел различни оправдания, за да се раздели с майка им и един ден те наистина се разделили. Пребиваването на децата при баща им продължило една година и за тях това било по-скоро приключение, или промяна в мястото начина им на живот за кратък период от време. След деня на раздялата с баща си Вяра и Катя не го видели повече дори за миг, не са го виждали и до днес.

До тук приказката няма щастлив край, но кой е казал, че е свършила или, че ще има край?

Вяра, Катя и майка им се върнали в гр. Дряново и заживели отново при тяхната баба по майчина линия. Животът им не можел да се нарече лек или лесен, но за времето прекарано при баща им, децата преосмислили живота си, със и без техния татко, и стигнали до извода, че след като един път ги е изоставил, той ще го прави винаги, отново и отново.                  

Вяра, често се питала защо ги е изоставил още като невръстни бебета. Дали заради недостатъчното средства да се грижи за тях, или просто е бил твърде млад и не е бил готов да поеме отговорността да бъде баща. Но решила, че е по-добре да престане да си задава въпроси, да спре да любопитства и да остави нещата така, в миналото, за да може да продължи напред, да преодолява трудностите и да се справя с предизвикателствата в живота.

Но годините минавали, децата растели и търсели отговор на въпросите си. Все още живеели в тясната гарсониера, накрая на града, а майка им и баба им обмисляли да закупят друго жилище, по-голямо, за да си имат близначките своя собствена стая.                                 

Речено-сторено.  Купили ново жилище на центъра на града, двустаен апартамент. Вяра и Катя вече имали своя стая. Първоначално им взели папагали– мъжки и женски, за да не се чувстват самотни. Близначките ги кръстили Розалинда и Нат. Но както обикновено става при децата, папагалите скоро им омръзнали. Майка им им взела персийска котка, която се засякла с папагалите и било много забавно, котката ги дебнела като плячка, а папагалите крещели, хвърчала перушина навсякъде. Персиецът се казвал Гого и бил мъжът в къщата. Пухкав и сладък котарак, но имал лоши нрави. Хвърлял се по хората, дерял ги с острите си нокти, особено непознатите за него, които се опитвали да го доближат, за да му се порадват и да го погалят. А когато успеел да влезе в стаята с папагалите се чудел как да стигне до тях и да си ги хапне, те му били слабост.                                                      

Но ето, че дошло време за море, лятото се появило на хоризонта и както всяка година Катя и Вяра планували почивката, заедно с техните майка и баба. Оказало се, че няма на кого да  оставят Гого, Розалинда и Нат за пет дни  и то в тази комбинация. Никой не искал да ги гледа, трябвало да избират между почивката и домашните си любимци.                                                           

Децата решили да се разделят с папагалите и котарака, които без друго им създавали доста проблеми и грижи, а те вече не им се и радвали както в началото, когато Гого бил малък.                   

Намерил се добър човек, който проявил интерес и взел котката и папагалите. След като се разделили с тях, първоначално близначките тъгували за Гого, защото въпреки пакостите му те се били привързали към него, но с времето свикнали с липсата му.

Вяра и Катя били вече ученички в трети клас и поискали да си имат кученце за домашен любимец. Майка им веднага осъществила тяхното желание и им взела малка болонка, кръстили я Рокси. Името избрала Вяра на любима фея от анимационно филмче. Рокси била различна от котарака и папагалите. Всички се привързали към нея. Тя била дива, похапвала си дърво, чехли, пластмаса, общо взето всичко, до което се докопа. Веднъж дори налапала една пчела и се наложило спешно да я заведат при ветиринаря, за противоалергична инжекция, тъй като езикът и се подул. Въпреки белите и поразиите и, всички обичали Рокси и и прощавали дори за изядените им обувки.

Но се случило така, че точно след празниците – Коледа и Нова година, Вяра се разболяла. Първоначално лекарката и я диагностицирала с грип и ангина. Вяра вдигала висока температура, повръщала, била отпаднала и не ядяла нищо. Майка и и баба и се притеснявали много за нея. След ден – два започнала трудно да се движи и имала болки в гърба,  лекарката и смятала, че може да се дължи на болка произлизаща от проблем с бъбреците. След третия ден и направили изследвания и след пореден преглед я насочили към болницата в град Габрово с диагноза Ангина и съмнения за проблем с бъбреците. И там лекарите три дни не могли да уточнят какво и е точно на Вяра, въпреки снимките, изследванията и скенера, който и направили. При нея влизали различни лекари и всички били на различно мнение. Някои смятали, че трябва да я оперират, други не. След тридневен размисъл завеждащият лекар на хирургия заявил, че операция трябва да се направи, за да се установи проблема, който по друг начин не могат да открият.                       

Вяра много се изплашила, не знаела какво я очаква. Питала се дали операцията ще премине успешно или не и дали ще се събуди след упойката, ще отвори ли очи. Хиляди въпроси минавали през ума на едва деветгодишното момиченце.

За всеобща радост операцията преминала успешно. Оказало се е, че Вяра е имала спукан апендикс, атипично разположен на гърба и. Баба и и била казала, след като и сложат упойката да брои до три и ще се събуди, но всъщност тя броила до трийсет и едва след това заспала. Поради операцията на Вяра се наложило да се разделят с Рокси, за да не създава допълнително проблеми, след като се приберат у дома.

От деня на операцията минали пет години, но Вяра знаела, че е спасена от Бог и, че благодарение на него е получила втори шанс за живот.

Всъщност приказката не свършва до тук, тя продължава и до ден днешен. 

Да, близначките са вече поотраснали и се опитват да не си спомнят за лошите моменти от своя живот, да гледат напред. Не са виждали баща си близо десет години и знаят, че имат полу-сестра на седем години във Велико Търново, която той също е изоставил като бебе.                                             

Въпреки всички трудности и премеждия по пътя си Вяра и Катя продължават напред, заедно плануват бъдещето си и живеят щастливо в семейството си, което за тях е идеалното семейство, макар без баща. Помагат си и се подкрепят във всичко, защото нали именно в това е същността на семейството. Ако основата, гредата му, наречена ЛЮБОВ рухне, семейството вече не може да функционира като такова.

Приказката на Вяра и Катя продължава и няма край, защото тяхната любов е безкрайна, а където има любов, не може да има КРАЙ.