ЛУННАТА ПРИНЦЕСА

Ниляй Ахмед, СУ „Христо Ботев“- с. Караманци

Имало някога една бабичка знахарка. Всички я наричали Вещицата, защото избягвала хората. Те не знаели, че навремето била  добра фея, която живеела щастливо със семейството си във Вълшебната гора. Но в един  опустошителен пожар загубила всичките си близки. Горското бедствие оставило грозни следи по лицето ѝ, което тя започнала да крие с черно наметало. И всеки път, когато се погледнела в огледалото, тя си спомняла за пожара, в който изгорели всичките ѝ надежди. Озлобила се към околните и се скрила в дълбините на леса.

Хората от селото не смеели да се доближат до гората. Те дори измисляли страшни истории за нея и ги разказвали на своите деца, за да не отидат някой ден и те там. Тайнственият лес се пресичал от буйна река, която го разделяла на две части. Тя течала толкова силно, че никой не се осмелявал да премине през нея. В едната половина, далече от селото, била къщичката на знахарката, а в отсрещната имало замък. В него живеели цар и царица. Те отдавна искали да им се роди момче. И най-сетне, в една лунна вечер, владетелката  се сдобила със син. Кръстила го Илкай, защото  било новолуние, а името  означавало „първа луна“.

Същата вечер знахарката взела семенце на цвете и го посяла. Орисала го всеки път, когато се изпълни луната, да се превръща  в красива девойка, а  тази магия да бъде развалена само от целувката на искрена любов. Нарекла го Долунайчичейи – „цветето на месечината“. Старицата се грижела за растението като за свое дете, защото по пълнолуние, в нощта на пожара,  изгубила  дъщеря си. Тази нощ от Вълшебната гора се чули странни звуци и се появило сияние. Изплашените селяни били изумени от различната светлина.

Времето минавало. Принц Илкай растял далече от историята за вещицата. Той бил много любопитен, а родителите му – много разтревожени тяхното малко момче да не отиде някой ден в мрачната и страшна част на гората. И  цветето растяло, като всеки път, когато се превърнело в човек, бабичката го криела в къщата си, за да не го види никой. Девойчето било чудно красиво:  с дълга коса, черна като нощта, и с бяло лице, кръгло като месечинката. То било мило, не се страхувало от знахарката и я обичало.

Веднъж магьосницата се разболяла. По пълнолуние Долунайчичейи се превърнала в девойка и тъй като не могла да види кръстницата си, решила да се поразходи. Вървяла и си тананикала. Тъкмо тази нощ  принцът преминал реката и планувал таен лов. И понеже дотогава не бил ходил по тези места, решил първо да огледа наоколо. Илкай чул песента и приближил до момата. От пръв поглед се влюбил в нея, а тя се развълнувала.

Вещицата почувствала, че има  някой  наблизо. Притеснена станала от постелята си и започнала да търси момичето. Видяла как момъкът и девойката се целунали и се уплашила – загубата на още един любим  човек щяла да  я съсипе. Проклела Илкай да умре. Долунайчичейи  клекнала до падналия на земята принц и започнала да плаче. Изведнъж дърветата цъфнали, израснала зелена трева, буйната река започнала да тече спокойно. Илкай се събудил. Наоколо танцували пеперуди, тролчета обикаляли край тях, птичките радостно пеели. Вещицата се превърнала във фея. Тя се усмихнала и казала:
– Доброто винаги побеждава. Магията е развалена!

Направили сватба за чудо и приказ и заживели щастливо.