ВЕРНИ ПРИЯТЕЛИ НА НЕОЧАКВАНИ МЕСТА

Маргарита Игнатова

Едно малко момче на има Александър, беше на дванадесет години и живееше в малко село, но  не беше като останалите деца.  Още от  раждането си момчето не можеше да чува и в последствие и да говори. Eдинственото, което достигаше до неговите уши беше глух шум. Повечето деца на неговата възраст трудно го приемаха. Някои или просто го поглеждаха с отвращение в очите, или дори не си правеха труда да погледнат в негова посока. Родителите му бяха неговият цял свят, докато един ден не се случи немислимото на малкото момче.

Когато се прибираше от училище, той забеляза странен облак от пушек около неговата къща. Веднага щом го видя той се затича.  Заставайки пред входа на дома си, момчето не можа да повярва на гледката. Родителите му бяха поставени на две медицински легла и лежаха мъртвешки с големи белези по целите им тела от изгаряния. Александър не можа да понесе гледката, затова падна на колене и покри очите си с длани. Студените сълзи потекоха от очите му като водопади. В главата му изникнаха хиляди въпроси като: Какво ще прави без хората, които са били до него през целия му живот? Как ще живее сега?- а в сърцето му болката зае най-голямо място.

Той стоеше на земята, забравяйки за всичко друго и мислейки само за родителите си, докато една жена не го потупа по рамото и му направи знак да се прибере, защото се стъмваше. Момчето нямаше къде да отиде. От къщата му бяха останали само развалини, а и не искаше да бъде около тях, те носеха само тъжни спомени. Затова то избяга надалеч и реши да пренощува в близката горичка. Намери дърво с голяма корона, настани се удобно, доколкото можеше, и затвори очи.

На сутринта бе събуден от странен шум, който досега не бе чувал, шумът сякаш звучеше като истински изречения, но това не бе възможно или беше. Александър разтърка очи, изправи се и се вслуша в шума с всички сили. Той започна да различава думи звучеше като разговор между двама приятели, но още по- странното беше, че нямаше хора около него. Той се огледа внимателно, но нямаше никой.

Тогава вдигна глава нагоре и видя две катерички на един от клоните на дървото. Те обърнаха поглед към него и той сякаш чу една от тях да казва :

– Защо ни гледа така странно ? – момчето мислеше, че е загубило ума си заради загубата на родителите си, но после другата катеричка каза:

– Не знам.

Александър си каза наум: Те са катерици не могат да говорят, нали?. И тогава се случи нещо невиждано. Едната от животинките каза:

– Това, че сме катерици не значи, че не можем да говорим. Александър беше изумен дали това беше сън или не, не знаеше, но опредено не искаше да се събужда. За първи път в живота му някой го разбираше, беше вълшебно.

Катеричките слезнаха от дървото и през целия ден те разговаряха с тъжното, но същевременно и облекчено, момче. То им разказа всичко за родителите си и колко ги обича и за неговото състояние. Александър още не знаеше дали всичко това е реално, но важното беше, че той беше щастлив с новите си приятели.

През следващите няколко години той остана в гората и се оказа, че може да разговаря и с другите животни, които му помогнаха да си построи малка къщурка и да си набавя храна. Той обичаше гората и нейните обитатели като свои роднини и въпреки, че родителите му не бяха с него той беше наистина щастлив.