ПОЖЕЛАВАМ СИ

АВТОР: ПРЕСЛАВА ВАСИЛЕВА

В една зимна коледна нощ, когато камъкът се пукаше, а денят отдавна беше отстъпил място на нощта, на върха на хълма, покрита със скреж, се гушеше малка спретната къщурка. В нея живееше семейство Стюърт с тяхната десетгодишна дъщеря-Ясмин. Нощта тръпнеше в очакване, сякаш дори къщата усещаше…усещаше, че нещо ще се случи. Всички още спяха, когато на вратата се позвъни. Мистър Стюърт грабна пушката си и се зае да слиза надолу. Нареди на жените да се скрият, но той не подозираше, не би могъл дори да си представи, че Ясмин вече знаеше. Знаеше какво предстои. Не си го беше измислила, беше го усетила със сърцето си. Когато мистър Стюърт отвори и насочи пушката си, пред него се появи побелял, премръзнал, покрит със скреж старец. При вида на оръжието, старецът сви ръце в молитва. Но Стюърт беше непреклонен,беше готов на всичко, за да защити себе си и семейството си.

-Какво дириш тук,човече? Какво искаш от нас?-попита мистър Стюърт

Старецът насочи поглед към върховете на скъсаните си, подгизнали обувки и не отговори. Когато отново погледна към стопанина на къщата, видя,че той беше видимо ядосан, разярен. Лицето му беше поруменяло от студ и гняв, като куче, готово да нападне.

-Искаш да те гръмна ли? Давай – говори! Кой те изпрати тук? Ех, един от тях си сигурно, мира не ми оставихте на старини. Лошо искаш да ми сториш. Изчезвай, иначе не отговарям!

Старецът се наведе и по страните му се стекоха две сълзи. Най-чистото нещо в тази мрачна, тягостна нощ. Стюърт се обърна, понечи да се прибира. Беше толкова зает да всява страх в стареца, като го гони като мръсно куче, че изобщо не обърна внимание на малката руса главица, която се подаваше на малкото прозорче. Старецът започна да жестикулира, направи една единствена мимика и спря. Видя момиченцето или по-точно искрата в очите му, след което се обърна, потрепери и изчезна. Една сълза се отрони и падна на бузата на детето.

-Пожелавам си… – прошепна Ясмин

Тя не познаваше човека,за първи път го виждаше. Но думите сами излязоха в съзнанието ѝ. Сякаш се познаваха,сякаш бяха свързани…

Семейство Стюърт не бяха типичното задружно и любящо семейство. Те рядко показваха емоции дори към собственото си дете. Но при всички случаи те не бяха лоши родители. Нямаше защо да се твърди нещо такова. Но всички в селото знаеха,че в тях има нещо. Нещо, което ги различава от всички останали, тайна, за която биха направили всичко. Демон от миналото, който все още ги преследваше.

Старецът продължи да скита из градчето, където беше отхвърлен от всички. Та кой би приютил бездомник и то в навечерието на Коледната нощ. Но те не знаеха, нищичко не знаеха… За тях той беше един обикновен, ням, антипатичен старец, но само ако можеха да си представят, ако можеха единствено да предположат какво се крие зад тази му външност…О,повярвайте ми, тогава нещата не биха се развили по този начин.

Тази нощ Ясмин не успя да заспи. Не можеше да спре да мисли за тайнствения старец, когото чувстваше тъй близък. Когато баща ѝ го изпъди, сякаш нещо в нея трепна, заболя. Болка, различна от всички други, болка, която това невръстно дете не можеше да осъзнае… Изведнъж нещо в нея се пробуди, заблестя светлинка в края на тунела, появи се надежда. Надеждата, от която се раждат великите неща! Тя стана, обу коледните си пантофки, взе мечето си и напусна къщата толкова тихо и бързо, сякаш никога не е била там.

Впусна се из тесните селски мраморни улички,осветени единствено от светещите прозорчета на къщичките. Всички празнуваха, бяха със семействата си, точно това ѝ даде сили в тази пронизващо студена нощ да продължи. Да продължи смело напред, в името на каузата, в името на доброто!

Прекосяваше улица след улица, но от стареца нямаше и следа, а тя трябваше да го намери, така беше правилно. Не-така го чувстваше. Превъзмогвайки студа, детето продължи по стръмните баири и тогава то съзря нещо. Искрица светлина на фона на черната нощ. Имаше нещо, по-скоро някой в купчините сено в края на селото. Обзе я паника ,страх, желание. Знаеше,че трябва да продължи, да продължи без да губи и секунда повече. Затича се. В тъмнината не видя клона, паднал на земята. Спъна се и се озова на земята. При този шум възрастният мъж се размърда, когато очите му привикнаха с тъмнината и той видя малкото момиченце с ожулени колене трепна, стана, изтича до нея и я взе в прегръдките си. Помогна ѝ да се изправи, а момиченцето продължаваше да гледа в тези до болка познати очи. Мъжът протегна ръце към детето, но то се поколеба. Той кимна и тогава Ясмин усети, че точно това трябва да направи, това е нещото,заради което беше стигнала до тук. Протегна се, хвана дланите му и затвори очи. В този момент въздухът започна да вибрира, хиляди малки искрици започнаха да се сипят от небето и ги обгръщаха, като водовъртеж . Двамата бяха заобиколени от…магия. Когато Ясмин отново отвори очи, пред нея не стоеше същият побелял старец. На негово място имаше двойно по-млад човек,с черти, напомнящи на нейните. Момичето се уплаши и това пролича по погледа му. Но тогава мъжът проговори.

-Не се плаши! Не съм тук,за да ти навредя. Ти ме спаси. Мисията ми тук беше да ти разкажа своята история. Нашата история. Съгласна ли си да продължа, мило дете?

Тя кимна и се отправиха към сеното,където седнаха. Тогава той подаде:

-Името ми е Солей (от френски-слънце). Преди 10 години си създадох един много могъщ враг. Враг,който ме прокле.Отне гласа и силата ми. Аз съм паднал ангел, прокълнат да броди из света в тялото на побелял старец, да проси милостиня, докато търси…

Мъжът се разчувства, детето видя това и хвана ръката му, за да му покаже своята подкрепа.

-Докато търси какво?-попита Ясмин.

Солей се замисли, но след това отговори:
-Докато търси детето си, което изгубил преди 10 години. Детето, което всеки ден си пожелава, отнето против волята му. Имам пълната свобода да бродя из света веднъж на 5 години. Дете,ти не ме виждаш за първи път. Преди 5 години се видяхме отново, но мъжът, когото наричаш свой баща постъпи по същия начин. Прави го,защото смята,че това е по-добре за теб. Но като твой баща,аз смятам,че ти заслужаваше да чуеш цялата истина… А сега, когато знаеш всичко имаш правото да решиш къде принадлежи сърцето ти.

Малкото момиченце побягна. Това беше първичната му реакция. Но измина няколко крачки и спря. Реши,че този път също ще бъде най-добре да послуша сърцето си. Сърцето, което няма как да те изиграе. Сърцето, което не дава втори шанс… Обърна се и се хвърли в прегръдките на мъжа.

-Татко!- промълви детето.

-Нека се прибираме вкъщи мило мое дете!

След тези думи милиони звездици се изсипаха над тях и те двамата,баща и дъщеря се извисиха над Коледното небе,хванати ръка за ръка,гледащи право напред… Защото,нали знаете-по Коледа стават чудеса!