ПОЖЕЛАВАМ СИ

АВТОР: МАРИЯ ТОНЕВА

Мими беше едно малко момиченце с големи мечти. И като казвам големи, значи много големи. Тя искаше като порасне да стане най-великият политик, защото политиците са…нали знаете- големи хора. А Мими искаше да бъде голям човек. „Големи са хората, които имат големи мечти“- казваше тя и си мечтаеше. Освен да стане политик, Мими искаше да посети много страни, за които беше чела в големия си атлас. Но най-голямата и мечта беше Венеция. Нещо я привличаше в този чуден град, може би каналите, или пък гондолите. И тя сама не знаеше. Мими знаеше, че когато порасне ще иде там и ще се снима на онзи известен мост, дето всички се снимат там.

Мими имаше много мечти, макар да не знаеше как точно ще се осъществят. Понякога, преди да заспи, си мислеше как се става политик, с какво се ходи до Венеция. И като питаше майка си, тя и казваше:

– Стига си мислела за такива неща! Ти си още малка!

Момиченцето така и не разбра отговора на тези въпроси, които се натрупваха в главата й. Не знаеше и кой да попита. Един ден, попита брат си кой е президента на Германия, защото беше прочела някъде, че Германия има президент и искаше да знае кой е този човек. А нейният брат, дори не и обърна внимание и нищо не и каза.

– Добре де… – мислеше си Мими – защо на мен всички тези неща са ми интересни, а на никой друг не са?

И до ден днешен не знаеше отговора на този въпрос. Нали знаете, най- големите мечтатели са онези чудатите, странните, тези които постоянно питат и винаги търсят отговори на въпросите, които никой друг не го интересуваха. Такава беше Мими – за някои странна, за други – необикновена. А за нея си, тя си беше просто Мими.

Освен с мечтателския си дух, момичето беше различно от останалите и с говора си. Не можеше да казва „р“ както трябва, „л“, тя казваше като „у“ и удължаваше гласните буквички, когато бяха в началото на думата. Както казваха учителите в детската градина – Мими заекваше.

– Ама каква е тази странна дума? Не я разбирам. – казваше си тя и се ядосваше на останалите, когато я изговаряха и на онези, които и се смееха, когато го правеше. – За какво ми се смеете, та аз си говоря нормално.

Не всички деца са мечтатели. Не всички деца в детската градина на Мими мислеха по начина, по който тя мисли. Те я отбягваха, подиграваха и се, крадяха и играчките и рисуваха обувките и с флумастер. Мими е мечтател, но тя е и дете. И плачеше. Много плачеше. Търсеше утеха в книжките. Само тя можеше да чете от всички деца и когато те правеха нещо, което я натъжава, тя вземаше една книжка, сядаше в ъгъла на стаята и четеше. Четеше, докато не забравяше за онези, които й се подиграват.

И всяка нощ, преди да заспи, тя мислеше и мислеше:

– Как да стана велик политик? Какво прави президента? Колко ли е красива Венеция? Как да спра да заеквам?

Мими мислеше и не можеше да измисли как стават тези неща. Малкото й сърчице туптеше всеки път, когато си помисляше за момента в който ще спре да казва „р“ по- различно и децата няма да и се смеят за начина по който говори. 

В една коледна нощ, отново изпълнена с мисли, Мими си каза:

– Добре, преди да разбера как стават някои неща в живота… трябва да си ги пожелая. – тя затвори очи, пое дълбоко въздух и каза: – Пожелавам си!

След онази вечер, Мими спря да удължава гласните в началото на думичката, казваше „р“ и „л“ като останалите. Всъщност, на следващия ден, още на закуска, Мими случайно се натъкна на вестника на баща й, в който пишеше „Германският президент разказва как се става политик“

– Това е някакво чудо! Сега ще намеря отговорите на толкова въпроси! – и започна да чете на глас. Разбра кой е президентът на Германия и вече имаше още една мечта – да го срещне. Разбра и как да стане политик. Чудеше се дали да замине за Германия, да види как е политиката там… ама както казваше майка и: „Има време, Мими!“

На по- следващия ден, видя по телевизията, че дават някакъв филм за Венеция. За няколко минути, Мими разбра всичко, което искаше да узнае за нейната мечтана страна. Живота стана толкова вълнуващ!

Вече никой не и се подиграваше. Тя знаеше, че няма за какво. Дали е спряла да заеква или не, не можем да кажем. Но знаем, че преди всяка една чудата мисъл, преди всяко едно запитване което имаше, Мими казваше:

– Пожелавам си! – и всичко, което тя искаше да узнае или направи ставаше някак си реалност.