ПОЖЕЛАВАМ СИ!

АВТОР: ИВЕТА ЦАНКОВА

Гледах как поредното щастливо дете си тръгва от дома за сираци, хванало за ръка новите си родители. Колко щастливи бяха те! Вървяха към портата на дома. А аз ? Стоях в малката стаичка и … мечтаех.  Силно мечтаех да съм на мястото на детето. Животът му вече щеше да е цветен и весел. Щеше да има собствена стая с топло и удобно легло, вкусна храна, но най-важното – родители, които ще го обичат безкрайно и ще поднасят света в ръцете му.

Живеех в дома, откакто се помнех. Тази малка стая, която споделях с още няколко деца, не можеше да се нарече моя. Леглото ми макар малко, неудобно и студено, беше моята вселена. Моето кътче. Щом легнех в него си представях, че имам семейство, което ме обича.

Коледа е. Пожелавам си …

Чу се тропването на портата. Не знам защо, но нещо ми подсказа, че този път няма да е като всеки друг. Втурнах се към двора, както всички други деца. Всеки път правехме така, щом дойдеха нови осиновители. Опитвахме се да им се харесаме. Мечтаехме да отведат някого от нас и да сбъднат най-съкровените му мечти.

Излезнах.

Осиновителите ни се усмихваха.

-Здравейте, деца! Носим бисквитки. Искате ли? – попита ни жената.

Отвсякъде се понесоха радостни викове. Всички се скупчиха около семейството и започнаха да ровят в кутията. Аз стоях настрани и гледах в земята. Беше ме срам. И то много.

-Ти искаш ли? – жената се доближи до мен и ми подаде кутията.

 – Хайде, вземи си. – усмихна ми се тя. – Как се казваш? Аз съм Жанета.

 -Аз съм Ива – казах тихо.

Взех бисквитката и след като я изядох, отидох при другите деца.

Жанета ни беше измислила страхотни игри. Цял час се забавлявахме.  Накрая Жанета ме прегърна. Усетих чувство, непознато за мен. Усетих нежност,топлина и закрила. Почувствах се обичана.  

Мина една седмица, през която всеки ден Жанета и мъжът й идваха. Играеха си обаче само с мен, в отделна стая. Разказваха ми приказки и забавни истории. Играехме на най-различни игри. Смеехме се. Това беше най-хубавата седмица в живота ми!

Беше петък следобед. Навън слънцето радваше земята с последните си топли лъчи. Сутринта ми бяха казали, че Жанета и съпругът й искат да отидем на сладкарница и да си поговорят с мен. Затова, щом ги видях да влизат през портата, веднага изтичах при тях.

Отидохме в близката сладкарница и седнахме на малко бяло диванче, близо до прозореца.

-Е, Иви, няма да увъртаме. Искаме да те вземем със себе си. Искаш ли да живееш с нас? – попита ме Жанета, с пълни със сълзи очи.

Не можех да повярвам! Най-накрая щях да имам семейство!

Но  преди да отговоря, се събудих задъхана… Не! Не исках да е сън. Не, моля те! Щях да имам семейство! Истина ли беше? Сънувах ли?

Огледах се. Да….. За поредна година коледното ми желание нямаше да се сбъдне. Толкова ли беше трудно то?!

Всичко  беше сън.  Никога нямаше да си имам семейство.

Погледнах през прозореца. Това не можеше да е истина! Не! Жанета прекрачи прага заедно със съпруга си. От очите ми потекоха сълзи. Те бяха тук! За мен! Моите мама и тати! Желанието ми се сбъдваше! Сънят ми ставаше реалност! Ще си имам семейство!

***

Вече съм на дванадесет години. Минаха две години от деня, в който мама и татко влезнаха в дома за деца без родители. Две прекрасни години!  Жанета и Цветан (така се казва тати) са най-добрите родители! Обичам ги страшно много!

Преди две години за Коледа си пожелах да си имам и аз семейство. Сега желая всички самотни деца да си намерят  родители. Знам, че желанието  ми ще се сбъдне, защото вярвам в чудеса. А на Коледа се случват чудеса!