ПОЖЕЛАВАМ СИ ШАНС

АВТОР: МАРИЯ СИМОВА

Миналата година по това време си спомням, че бях много щастлива. Ходех на училище, излизах с приятели и се забавлявахме. Планувахме как и къде да отпразнуваме Коледа и Нова година, събирахме се за рождени дни, и общо взето живеехме като нормални тинейджъри. Пожелавахме си обичайните неща – здраве, щастие, късмет, любов.

Тази година е различно. Не ходя ня училище присъствено, налага ми се да общувам с хората само по телефона, не излизам, защото няма къде да отида, а улиците са пусти и сиви, сякаш животът е приключил. Радвам се на външния свят от вкъщи и единствено излизам на терасата за малко през деня, ходя до магазина, след което отново се прибирам и целият ми ден минава еднообразно. Не плануваме нищо за празниците, отказваме на роднини и приятели, които звънят, зада ни попитат дали искаме да се съберем с тях.  И всичко това е заради пандемията, която продължава вече толкова дълго, заради вируса, който не ни оставя и продължава да отнема невинни животи. Вече живеем в страх, паника, стоим си по домовете и не мислим за хубавите празниците, защото няма с кого да се съберем, защото ни е страх.

Аз искам да видя всичките си приятели и роднини, които вече толкова време не успявам да видя и не знам кога това ще се случи. Не бях подготвена за подобно нещо и все още не мога да свикна, защото животът ми се промени и ми се налага да живея така, както не искам. Навсякъде забрани и мерки, страхувам се дали няма да се заразя от някого, дали не пренасям зараза, заради което да стана причина някой да страда. Именно това ме спира да пренебрегна всичко наложено и отново се примирявам, стоя си вкъщи.

Тази година по време на запалването на коледните светлини в моя град беше пусто. Нямаше ги хората, които миналата година се струпваха и очакваха с нетърпение да грейне всичко, да запеят и да се наслаждават. Сега тези хора също като мен се крият и страхуват, и се наслаждават отдалече на коледната магия. Несправедливо вирусът ни отнема начина на живот и взаимоотношенията с хората.

А най-много се страхувам за възрастните хора около мен, които имат нужда от помощ, но от страх да не ги разболея аз не се доближавам до тях. Сега те също стоят сами в компанията на телевизора и са нещастни, защото няма кой да ги навести. И аз съм тъжна, че се налага да живеем по този начин, че не мога да правя нещата, които обичам. Разумът ми не го позволява, колкото и да ми се иска да прекрача бариерите. Осъзнавам сериозността на нещата, но ми е мъчно.

Именно заради това тази година след здравето си пожелавам шанс. Нов шанс за човечеството. Да се спасим, да забравим за лошите дни и да живеем както преди 1 година. Улиците отново да бъдат оживени, хората спокойни, здрави и щастливи. Пожелавам си на 1 януари да се събудя и да разбера, че заедно със старата година сме оставали зад гърба си и този лош вирус. Просто да изчезне за едно денонощие и да ни позволи отново да живеем. Надявам се следващата година по това време да не ми се налага да си пожелавам отново шанс, а да благодаря, че всичко е отминало и можем дя посрещнем празниците спокойни и свободни. Пожелавам го и на Вас, пожелайте си го и Вие!