ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА СТРАХОВЕТЕ

АВТОР: ХАВИЕР БИЛБАО

Разказвачът на приказки приглади посивялата си брада и огледа децата, насядали около него. Загадъчна усмивка затрептя на лицето му. С дълбок, ясен глас той започна да разказва.

В далечна земя, близо до морето, живеело момче на име Арго, което имало невероятна дарба да разбира езика на природата и да разговаря с животните. От малко то пеело химни на сътворението, пеперуди трепкали край него и го следвали, животинки душели въздуха около него и излизали от гнездата и дупките си да го послушат.

Децата в селото започнали да линеят, сънували кошмари. Те се събирали през деня като уплашени животинчета и никое от тях не смеело да каже и дума за надигащите се нощни страхове. Игрите вече не били същите, радостта помръкнала, децата били като прекършени стръкчета цветя.

Арго не знаел къде да търси лек за всичко това. Самият той се будел от страховити нощни видения и мисли „какво ако?“. Но веднъж, в съня си, той намерил ярко уханно цвете и когато вдъхнал дълбоко аромата му, то се превърнало в малка, светла фея. Тя му разказала, че отдавна опитвала да надделее над тъмнината на кошмарите и да привлече вниманието му.

Казала му, че Неизвестното с много имена опитвало да погълне детските мечти и сънища. Игривите коне, на които препускали детските сънища, били затворени в дълбока, тъмна пещера от Неизвестното с много имена. Тя можела да го заведе там, в нощта на Новата Луна, но той трябвало да се подготви за това далечно пътуване. Арго трябвало да си спомни трите най-светли мигове в живота си, изпълнени с лъчиста радост и любов.

Първият светъл спомен бил като бяло пухкаво топло облаче, което го обгръщало целия всеки път, когато се изправял пред бездната на неизвестното или празнотата на скръбта. Това бил споменът за майчината любов, безкрайна и вечна като вселената. Вторият светъл спомен бил като игриво коте, споменът за приятелството – нежно, галещо, мъркащо усещане, щуро, боричкащо се, пухесто кълбо, дух на радост, доверие, споделеност и приключения. Третият светъл спомен бил като любима книга, пълна с чудеса, магия и мъдрост, споменът за познанието и удивлението. И трите спомена момчето пазело дълбоко в сърцето си.

В нощта на Новата Луна Арго бил готов. Феята взела неговите светли мигове, превърнала ги в блещукащи, фини нишки, които изкусно сплела в тънко въже. Само с това въже той можел да подкара конете и да ги изведе от тъмната пещера. Арго, известен още като Повелителят на страховете, предприел най-дългото пътуване в живота си и стигнал до пещерата на Неизвестното с много имена. Стиснал здраво въжето от светли нишки, той освободил подплашените коне от пещерата и ги подкарал към морския, лазурен бряг. Арго летял в техния впряг като в сияйна, златна колесница от светлина.

Децата слушаха притихнали. Разказвачът на приказки също притихна, загледан в кроткия огън и озарените детски лица. Загадъчната усмивка отново затрептя на лицето му.

И днес, когато децата сънуват кошмари, изгубени в Неизвестното с много имена, те знаят, че игривите коне и сияйната колесница на Повелителят на страховете препуска към тях. Те знаят също, че трябва да случат това дълго пътуване – само така игривите коне, на които препускат детските сънища, могат да ги отведат, където пожелаят.