ПОЖЕЛАВАМ СИ…

Да зърна града една идея по-различен

АВТОР: НИКОЛАЙ АРНАУДОВ

Беше понеделник – началото на новата и работна, и учебна седмица. Отварям очи, подготвям се набързо и дори не губя време, за да се запътя към училище. Оценявам високо присъствието в часовете, не защото е задължително, а защото е образователно; защото училището е наръчникът на живота.

Пристъпвам в стария градски автобус, от доброто старо време, задаващ се от ъгъла. Прекомерното бучене, скърцане, тропане, както и сивият гъст облак дим, излизащ от ауспуха, бяха не просто неприятни за органите на слуха и обонянието, но и трудни за понасяне от самия мен. Съзирам набързо пътниците, вторачили се в призрачните градски блокове с онзи празен поглед – знаете го…

Доближавам се до възрастна дама с въпроса: „Може ли да ползвам седалката до Вас?”. Тя ми отвърна със смразяващ поглед, който по-късно измести от мен и отново се вгледа навън през прозореца. Очевидно ѝ се седеше сама. Намерих друго свободно място, като секунди по-късно пристига с бързо темпо жена, намръщена, питайки: „С билет ли си или с карта?”. Показвам картата си, а тя отново се нагорчи и се отдалечи. В погледа ѝ се показа нещастна съдба. Запитах себе си дали е толкова трудно да поздрави в ранната утрин или пък да ми пожелае хубав ден…

Самото стигане до училище се оказа кошмар – поредица от превозни средства, образуващи тапа и със свирещи клаксони. Помислих си защо от толкова много хорица всички бяха с автомобилите си, бързайки, постоянно нямайки време за нищо и за никого. Това ми се стори повече от жалко поради факта, че не осъзнават колко хубав е светът, ако се вгледаш в него. Казват, че денят се познава от сутринта. Е, този ден определено си беше сърдит.

Вечер преди лягане се замислих по-подробно за забързаното ежедневие, препълнено със задължения и безкрайна работа. В днешно време всеки е отвеян от това и забравя да се радва на малките неща в живота, както и компанията от любими хора. Всекидневието ни е сиво, каквото е и в големия град, залят от тъмни сгради, трафик, бързащи хора и широки булеварди. Та за какво имаме това, ако нямаме душа? Колко ще е прекрасно и ползотворно, ако в града има изобилие от зелени площи, ако застрояването се намали и ако мнозина използват велосипеди и хибридни автомобили, за да се придвижват. С тези размисли сложих край на нощта.

На сутринта отново отворих очи с ясен спомен за размислите си през изминалата вечер – как да направим градовете още по-зелени и приятни за живеене. Почувствах лекота, понеже имах чувството, че нещо е различно. Също както миналия ден се подготвих набързо, метнах раница на гръб и тръгнах.

В далечината виждам прииждащи велосипеди и все по-малко автомобили и автобуси. Ето – рейсът, толкова тих и модерен, наближава, но не издаваше никакъв шум. Още с влизането жена ме посрещна с „Добро утро!” – тя беше кондукторът.  В очите ми се виждаше насладата от учтивостта, бях изключително поласкан. Всеки редовен пътник би се зарадвал на факта, че климатикът се използва – аз не бях изключение.

След училище вървях по чисти тротоари с алеи за велосипеди, в парковете – благоуханни цветя, носещи омайния си мирис навсякъде. Бяха посадени борови дръвчета, образуващи гора, чийто аромат на смола е сякаш Божи дар.

Отворих очи и… Какво? Това е било сън? Жалко… Блянът ми за опазен, зелен град и мобилност толкова се бе запаметил в съзнанието ми, че съм го сънувал… Мисълта за зеления живот в града ме бе обзела. Дали няма да затънем в боклуци, ако продължаваме сами да ги трупаме, или ще успеем да спасим околната среда, както и да се изцелим от злобата чрез силата на природата?

С всеки изминал ден животът на планетата драстично се намалява. Ние, уж най-висшите създания в природата, сме на път да изчерпаме зеленото злато – горите, черното злато – полезните изкопаеми, синьото злато – водите. Едва когато загубиш нещо скъпо, тогава го оценяваш. Аналогично, когато замърсим цялата природа, всеки континент, всяко кътче на Земята, когато изчерпаме всичките си блага, тогава ще дойде мисълта у хората, но тогава ще е твърде късно за промяна. Ето защо е важно да мислим преди да изгубим даровете на природата и преди да прекратим хармонията си с нея напълно.

Дълбоката мисъл, която не можеше да излезе от ума ми,  е, че се произвеждат милиарди тонове стока от всякакъв вид, която ние, хората, изхвърляме, щом не ни е нужна. Тези отпадъци вредят на нас и на природата около нас – замърсяването на реките убива рибите. Замърсяването на почвата също убива животните в нея. Кога ли ще спрем да изсичаме горите – може би когато свършат нацяло? Този ден си беше ден за размисли, осъзнати размисли.

Вие, читатели, замисляли ли сте се как една изхвърлена хартийка може да обиколи целия свят? Нека заедно да помислим…  Да речем, че сме изхвърлили хартийката на неправомерно място, например в местната река.  Местната река е възможно да се влее в по-голяма такава. Много от големите реки се вливат в морета, нали? А моретата – в океани…Така тази хартийка може да бъде във всеки океан, да бъде изядена от риба или да попадне на крайбрежие в САЩ. Така хартията, изхвърлена от нас в България, има огромен шанс да обиколи света.

Желая промяна в изгледа на градовете. Дълбоко вярвам, че няма загубена кауза, понеже всеки град се е доказвал, че може да се превърне в една идея по-зелен, по-приветлив и много, много по-красив. Пловдив например ни дарява със спокойствие и уединение и ни кара да го обикнем все повече и повече. Нека градът не е изключение за структурирана мобилност. Нека носим отговорност да запазим дългия живот на големия град, защото ние, младите, сме неговото бъдеще. Ако всеки се включи с частица от себе си, то ще живеем в един по-приветлив свят.

Не просто градът, а зеленият град, е безценно богатство, което трябва да предадем на бъдещите поколения. Нека го превърнем в селище с отлична инфраструктура. Нека положителната промяна се пренесе и у гражданите. Нека отделяме време за малките неща в живота, като например да дарим някого с усмивка. Апелирам да спрем да замърсяваме, да се грижим за опазването на околната среда и водите. Как? Засадете дърво. Нека да сме по-мобилни  и зелени, за да съхраним живота на Земята. Вярвам, че ще успеем.