СКЪПИ ДЯДО КОЛЕДА

АВТОР: ГЕНОВЕВА ТРИФОНОВА

Скъпи Дядо Коледа,  пише ти едно пораснало дете, което не се е осмелявало да ти изпрати писмо от 2 клас и искрено съжалява за това. Тази година ти пиша след Коледа, защото едва сега  осъзнах, че съм забравила нещо много важно.  Всяка година след коледните празници свещичките на тортата ми се увеличаваха с още една и аз съвсем съзнателно  навлизах все по – уверено в света на възрастните. По – решително понасях чувала с отговорност за постъпките си, но страхът при вида на този сив свят, където всеки скучен въпрос си има скучен отговор и където всичко се върти като в центрофуга на пералня, просто ме смразяваше.

Плашеше ме фактът, че в последствие излизаш смачкан и изстискан, за да „се насладиш“ на отново скучна и самотна старост, капсулиран между четири стени, роб на телевизионните предавания и фармацевтичните компании… всичко това ме заля и удави в размишления.

Опитах  да събудя себе си, детето, което зарязах в ъгъла на детската си стая толкова отдавна.  То си  беше същото – една малка Пипи, поръсена с праха на отминалите години. Дядо Коледа, не ти пиша, за да поискам най – новия смартфон, скъпите маркови дрехи от мола, лъскавата кола за осемнадесетия ми рожден ден или пък плик, пълен с пари, защото  това е просто заблуда,в  която възрастните намират щастие. И така целият им живот се върти около същите онези набелязани цели, а те са толкова слепи и в своята дълбока тъмнина, успяват единствено да се допрат до това,за което са копнели.

Те никога не са държали нещо истински в ръцете си, не са се наслаждавали, потънали в море от блаженство, всичко им се изплъзва, защото възрастните искат повече и повече, същевременно се раждат по – нови, по – усъвършенствани „ненужности“, които „трябва“ да бъдат закупени.

Дядо Коледа, пиша ти, за да ти поискам прошка и  едновременно с това да ти благодаря. Дълбоко съжалявам, че позволих на себе си дори за миг да спра да вярвам, да започна да действам като робот, да живея машинално, да спра да мечтая и вместо това да правя нещата, които трябва, да изпълнявам задачите, които програмират в малкия ми софтуер. Колко странно, едва сега съзрях напълно цялата моя истина.

Всички сме роби, хората са били роби и ще бъдат, макар и под различна форма, докато не започнат да вярват и да мечтаят. Да бъдеш детето, което винаги си бил, освобождава от всичките противоречиви и глупави философски теории на възрастните, истината се крие в простичката формула „Не спирай да вярваш и мечтаеш, защото те са равносилни на това да дишаш“.  Още не мога да си простя, че допуснах да чуя гласовете на другите деца, които отричаха съществуването ти. Не можех да си обясня всичко това. Как може дете да не вярва в Дядо Коледа? Много по – късно разбрах, че гласовете са били детски, но думите са били чужди, те са били продиктувани от скептицизма на възрастните.

Защо всички новопокълнали семенца трябва да са проекция на старата, неплодородна реколта. Старите врати няма да ни отворят нови пътища. Но колко мъчно го разбрах, едва когато се натъкнах на писмото на Франсис Чърч, редекторът на нюйоркския вестник „Сън“, който отговори на запитването на една малка Вирджиния. „Да, Вирджиния, има Дядо Коледа.Твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на една скептична епоха. Те вярват единствено на това, което виждат. Мислят, че нищо, което малките им умове не разбират, не съществува. Всички умове, Вирджиния, независимо дали принадлежат на възрастни, или на деца, са малки. Във великата наша Вселена човекът е просто едно насекомо, мравка, по своя интелект в сравнение с безграничния свят около него и съзнанието, способно да разбере цялата истина и цялото знание. Никой не вижда Дядо Коледа, Вирджиния, но това не означава, че той не съществува. Най-истинските неща на света са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Виждала ли си феи да танцуват на поляната? Разбира се, че не си, но това не означава, че не съществуват. Никой не може да осъзнае или да си представи всички чудеса, които са невиждани и невидими на този свят. Нямало Дядо Коледа! Слава Богу, той е жив и ще живее завинаги! След 1000 години, Вирджиния, не, след 10 пъти по 10 000 години той ще продължава да носи радост на детското сърце.“

Ние всички сме малки Вирджинии, които вярват и искат да вярват, но липсата на вяра, която ни се втълпява ни задушава. Училищата отдавна спряха да ни  учат как се мисли, как се мечтае, превърнаха се в месопреработвателни фабрики, където ти дялат главата, докато не излезеш съвсем обезверен, отегчен от целия свят, който възприемаш като заплаха. Работата сама по себе си също е плашеща, объркваш доклада веднъж, удържа ти се от заплатата, втори път и вече си част от играта „Сърди се човече“. Усмивката се е превърнала в монотонна линия на безизразно лице, жестовете са също толкова безлични като теб самия.

Мечтите, възвишените копнежи ти дават идентичност, те те правят специален и те отлепят от сивата настилка на ежедневието. Мечтите са повече от въздух, слънце, земя , луна, те са цял свят, където не е забранено слънцето да е пурпурно, а луната да е зелена, където захарните къщички от приказката за Хендзел и Гретел наистина съществуват, Вселена, в която можеш да пиеш следобедния си чай с Бел и Звярът в техния дворец,  Космос, в който си играеш със седемте джуджета на Снежанка, ах, колко истински е този свят, по – реален и и по – пълнокръвен от който и да е друг.

Защото е прав Малкият принц, който казва: „Истинското е невидимо за очите!“ Това, че не виждаш нещо , не е равносилно на неговото несъществуване, напротив ти трябва да се спуснеш в търсене, да дерзаеш, докато не го откриеш. Малкият човек трябва да излезе от крехката си уютна черупка на една криворазбрана цивилизация , да се осмели да се надскочи , за да се огледа и да види света около себе си, да сглоби целия пъзел, а не да съзерцава само част от него и да се задоволява с трохичка истина.

Човешкото сърце не е толкова малко, то може да обгърне много повече, отколкото предполага, нашата мисъл би могла да лети, ако ние не я осакатяваме. Първо трябва да спрем да бъдем „китайска“ стена пред самите себе си, да спрем да слагаме бариери на съзнанието и чувствата си, поне веднъж да мечтаем докрай, което означава да рискуваме, да изненадаме и самите себе си, веднъж  завинаги да се осмелим да се хвърлим наивно, като деца със затворени очи във водопада на истинската си душа, такава, каквато сме я открили, непокътната от нечии чужди гласове. А дори „ако си роден без криле, не им пречи да израснат“, е съветът на Коко Шанел.

Мечтите, Дядо Коледа, са спасение, изход от безизходността на човешките ситуации, крилете, с които се вижда всичко в цял ръст, напълно достоверно. Моите детски мечти, моите наивни, смешни, глуповатички желания, за мен са по – скъпи от предметите, до които се докосвам и дрехите, които нося. Единствено мечтите са само мои, те са мое патентовано творение, заключени дълбоко в някоя кутийка от душата ми, никой не може да ги разгадае, докато аз не пожелая, мечтите са най – истинският  път към мен самата.

Копнежи, блянове, и ти Дядо Коледа, не ме забравяйте никога, аз също никога няма да ви забравя, ровичкайте във въображението ми, не го оставяйте да дреме дори за миг, аз трябва винаги да съм будна и да не допускам да заспя във вечната тъмнина на небитието – мястото, лишено от мечти.

Благодаря ти Дядо Коледа, че въпреки аз да те бях забравила, ти не ме забрави и продължаваше да ми подаряваш мечти, благодаря ти, че ме събуди и възроди малката Пипи в мен, аз съм вече друга и светът е вече различен, това е моят Космос на моите Детски Мечти!