ИМА ЛИ ЖЕЛАНИЕ, ИМА И НАЧИН

АВТОР: ЕЛЕНА ФИЛИПОВА

В малко нидерландско селце на име Гитхорн, живяло едно прекрасно момче – Робин. Обичало да рисува, да твори, да пише и било щастливо, защото знаело, че всичко има смисъл и че ако се труди, рано или късно мечтата му ще се сбъдне, а именно да стане прочут писател. Да помага на хората с неговите мисли, да им вдъхва увереност докосвайки душата им… Той бил много талантлив, но и неуверен, защото знаел, че бедността на семейството му, ще му попречи да постигне мечтата си.

Ходил къде ли не, търсил хора, които могат да му издадат вече готовата книга с негови писания, но всичко било напразно…Връщали го, гонели го и винаги му казвали:

-Момче, ти няма да успееш, може да имаш нужните качества, но без финанси си за никъде.

Но той знаел, че това колко богат или колко беден е човек не определя той самия какъв е, а пък и той с нищо не беше виновен, че се е родил в такова семейство, бедно, но въпреки всичко сплотено.

След като баща му миналата година си отиде, той не можеше да се успокои цели три месеца, всяка нощ плачеше и се молеше това да е просто сън, но уви…Едва на четиринадесет, а вече беше загубил своя най-добър приятел, неговия баща. Оттогава финансовите възможности на семейството му почнаха да се разхлабват, останаха  трите му сестри и майка му, която трябваше да се грижи за всички,и едновременно с това да работи на три места, беше им трудно, но той вярваше, че някой ден ще успее.

Нямал много приятели, всъщност почти никакви,освен неговия най-добър приятел – Дориен. Винаги му помагал и го напътствал, повтарял му да не се отказва, да се бори до последно, защото ако баща му все още беше жив, би се гордял с него.

Той това и правел, постоянно четял книги, вниквал в тях, и оттам също си набавял много неща. Но музата му идвала не от къде да е, а от неговото любимо кътче. Неговото и на баща му. Постоянно ходели там, говорели си за живота, за това колко необясним, чудат и обуздан е този наш свят. Това място те наричали-„Чудатият свят“.

Било на два км от селцето. Разкошна поляна, пълна с безброй лалета преливайки цветовете си едно в друго,вдъхвайки уверение, спокойствие и мир…

Боже…каква красота, какво величие, а отпред издигнати, като че ли за късмет три вятърни мелници.

Ходел всяка седмица с колелото, обичал това място, винаги сядал на една и съща пейка и пишел без да спира, чувствал, че сякаш някаква сила му помага и не го спира, не го отказва. Бил уверен в себе си.

След месец  най-накрая идвал неговия любим и единствен празник, а именно Коледа. Всяка Коледа майка му го питала какво иска, но той отговарял, че за да се чувства щастлив и обичан, не му трябват подаръци, а единствено подкрепа, разбирателство и обич, която да го топли.

Един ден  момчето решил да отиде на райското кътче, качил се на колелото, взел си от любимия сандвич и потеглил.Седнал на пейката, която чувствал за своя и си представял как когато сбъдне мечтата си първата му задача ще е да напише името си и когато хората сядат, да гледат на нея, не просто като на „пейка“, а като мястото, на което е седял прочутият писател „Робин Смит“.

Пишел и гледал страхотния зимен пейзаж пред себе си. Внезапно усетил, че някой се приближава към него, стреснал се и тефтерът му паднал на земята, но навеждайки се да го вземе, вятърът го бутал все по-напред и по-напред. Гонел го и се молил на Господ да спре силния вихър, защото тефтерът бил много ценен, а нямал копие. Бягайки и гледайки в земята видял тефтера, но той бил настъпан, настъпан от нечии крака, не от кои да е. Вдигнал поглед към човека стоящ пред него и видял, че пред него стои не кой да е, а самият Сеес Нотебоом. Този човек няма кой да не го знае, няма кой да не е чел поне една негова книга. Бил изящен, признат за един от най-добрите писатели в Нидерландия. Пишел със сърцето си, бил велик! А самият Робин…той мечтаел един ден да стане като него, бил впечатлен от неговите писания и постоянно четял негови книги, някои даже ги повтарял десетки пъти.

Онемял от гледката, от човека, който му бил идол, той застанал на колене и казал с удивление:

-Здравейте, господин Нотебоом.

При чутото и видяното, Сеес се усмихнал, надигнал момчето,казал му, че не е нужно да прави такива неща, защото той бил просто човек с професия, писането му било като хоби и не искал за това да го смятат за по-велик, от който и да е.

Робин никога не е искал материални подаръци, но в момента той осъзнаваше, че 20 дни преди Коледа, вече беше получил своя подарък от съдбата и бе повече от щастлив при тази мисъл.

Разхождайки се, говорейки си по всякакви теми, изведнъж Сеес попита:

-Какво държиш в този тефтер момче, изглежда ти е доста ценен, щом се втурна в калта само и само да го хванеш-казвайки с изтънчен смях той.

-Всъщност, господин Нотебоом, това е най-ценното ми нещо, след семейството ми разбира се,не знам какво бих правил, ако го бях изгубил. Благодаря Ви, ако не бяхте Вие, може би щеше да е в снежната кал и нямаше да се чете нищо от него.

-Момче, наричай ме просто Сеес. Аз нямам никаква заслуга за това. Видях, че нещо се приближава до мен и по инерция го настъпах. А какво пишеш в този тефтер, сигурно нещо важно?-попита с озадачение.

-Пиша мои размисли, съчинявам си разказчета и мечтая един ден да стана като вас!-отговори с въодушевление Робин.

-Оо момче, надявам се и по-добър да станеш. Чувайки това Робин се вгледа втренчено в Сеес повтаряйки думите му в главата си .Замисли се,а дали наистина би могъл да стане по-добър от него…

Прекъсвайки мисълта му Сеес казал съвсем сериозно, че много би се радвал, ако вземе тефтера му, за да прочете неговите писания. При чутото, Робин без да се замисля се съгласил и му го дал.

Минали дни, седмици, но тефтера го нямал. Всеки ден ходел на кътчето, с надеждата, че може би ще срещне господин Нотебоом, но той не бил там.

Три дена преди Коледа някой почукал на вратата, Робин отишъл да отвори и видял самия Сеес. Първоначално се учудил как знае къде живее, но после се сетил, че на последното листче на тефтера си, той бил написал неговия адреса.

Попитал с учтивост господин Нотебоом какво има, а той му отговорил с усмивка:

-Момче, ти трябва да издадеш книга!

Толкова се зарадвал, че го прегърнал и се разплакал.Чакал цял живот някой да му каже нещо такова или поне се надявал, а сега пред него стоял велик човек, говорейки му как трябва да издаде книга…Бил щастлив!

  След един месец Робин вече имал издадена книга, книга наречена -„Бъди.“

Имало много продажби, хората го спирали и му искали автографи, питали го как толкова млад, и вече има издадена книга. Той винаги им отговарял:

-Млад, стар, богат, беден…не това е важно, важно е какво има вътре и колко голямо е то!

На онази „пейка“ вече било написано неговото име, той както и хората се гордеели с това. Минали години, а той ставал все по-добър и по-добър. Нямало ден, в който да не си спомня моментите, в които това беше „просто мечта“, а сега е повече от реалност!