НЕДОБРИЯТ ПЪТ

АВТОР: КРИСТИЯН НЕДЯЛКОВ

– Защо трябва да се стремим към щастие? Глупави инстинкти – промърмори си магьосникът Уилям прескачайки високата стара стена.

Чу се тупване и с известна болка в краката човекът се приземи в тревата. Той се изправи отмествайки клоните по пътя и продължи по-дълбоко в градината. Някога послушните растения сега покриваха като паяжина не само обичайното си пространство, но и голяма част от необитаемото имение.

Уилям смъкна голямата си вещерска шапка, за да не остане тя на някой клон и замахна с жезъла си към висящите лиани пред себе си. Те обаче се бяха вплели в дърветата и високите храсти така, че неволно бяха образували солидна стена. Магьосникът сви вдясно по продължение на стената, очаквайки някъде да може да я заобиколи, но тя сякаш стигаше чак до другия край на двора. На места му се налагаше да прескача някои паднали дървета с израснали други дървета от тях.

Жезълът му се удари в нещо и издаде необичаен звук. Уилям размести дебелия слой зеленина, покриващ мистериозния обект и откри сивата му повърхност. Любопитството му надделя и той прекара следващите десетина минути във внимателно почистване на камъка. Най-накрая доволен от себе си Уилям направи малка крачка назад, понеже гъстата растителност не му позволяваше да направи голяма, и огледа вече свободната от лиани статуя. Тя бе много стара, напукана, едната ѝ ръка се бе отчупила и вероятно вече сляла с почвата. Изобразяваше човек, държащ бебе, което вместо лице имаше монета. Магьосникът реши да не размишлява дълго върху символното значение, което скулпторът е имал предвид, и продължи нататък по единствената възможна пътечка, по която гората му позволяваше да поеме.

Покрай краката на магьосника пребяга някакво животно. Уилям без да усети бе нагазил в плитка вода. Земята бе така дебело застлана с листа, че дори и да гледаше надолу, нямаше дори да предположи, че тук има езеро. След още две крачки се убеди, че то наистина става по-дълбоко и промени пътя си. Нещо обаче хвана погледа му. Още една статуя се виждаше насред калта. Тя представяше човек с огромна усмивка, размахващ ръце в еуфория. Този път не беше изцяло покрита и не се виждаха пукнатини по повърхността ѝ. Може би градината все още не бе имала достатъчно време да погълне и нея. Случваше се отчаяни хора да стъпват тук, търсейки щастие. И ако теорията на Уилям, че за всеки, открил чудовището в тази градина, се образуваше нова карикатура, бе вярна, то това би обяснило драстичната разлика във вида на статуите.

Магьосникът най-накрая достигна центъра на градината. За разлика от другите, дошли преди него, той не бе отчаян. Даже напротив. Усети как черна сянка се прокрадва между дърветата около него. Тя издаваше звуци все едно птичка се опитва да лети през клоните. След като видя, че гостът ѝ не е уплашен тя събра разпилените си наоколо части и се материализира пред него. Все едно дух бе обладал голямо количество мастило, така изглеждаше това чудовище. Само две жълти точки и една извита линия светеха, за да играят ролята на очи и зловещо ухилена усмивка. Сянката мълчеше в очакване магьосникът да попита нещо или поне да възкликне, но той бе твърде зает с това да разглежда външния ѝ вид. Не всеки ден можеш да видиш движеща се кофа мастило.

– Чух, че изпълняваш желания? – реши най-накрая да каже Уилям.

– Да, но не безплатно – отвърна сянката и се ухили още повече.

– И другите от селото, онзи, който получи много пари просто така, но отблъсна всички свои приятели и другия, дето стана много щастлив, забрави за всичко останало и умря от глад, те дойдоха при теб, нали? – продължи равнодушно магьосникът.

– Да. Но те не прочетоха договора. Аз никога не лъжа, всичко си го пише, те просто не можеха да четат.

– Ясно ми е, че не лъжеш. Но казваш, че имаш способности, които ти позволяват да изпълняваш желания ли?

– Може да се каже, да. Но все пак зависи от желанието.

– Искам да работя за теб.

– Какво? – отвърна сянката и фалшивата ѝ усмивка изчезна – Как така?

– Искам да ти помогна, за да достигнеш до повече хора – каза Уилям и сложи голямата си синя шапка.

– Защо? Та аз им съсипвам живота!

– На пръв поглед, да. Техният живот наистина е съсипан, но съществуването на другите е значително подобрено.

– Може ли да обясниш, защото нещо не мога да схвана нишката на мисълта ти – скръсти пипала във формата на ръце сянката.

– Много е просто. Нали знаеш как имаме запазени приказки за златни рибки и джинове, където главният герой си пожелава нещо, но щом го получи не е доволен.

– Да, да, ясно ми е, все пак и аз съм донякъде от тези същества – кимна в разбиране сянката и се разпльока на земята все едно сядайки с кръстосани крака.

– Има причина тези приказки все още да съществуват. Освен, че са интересни, те ни учат, че е глупаво да желаем огромни количества пари, власт или други подобни, защото ако ги получим на готово те ще се обезсмислят.

– Така, така. И?

– Хората, на които ти „помагаш“ изпълняват същата роля като тези приказки, даже още по-ефективна. Те не са някакви легенди, а са си направо жив пример. Ние можем да видим какво им се е случило, когато са получили това, което са мислели, че искат и така да разберем, че те всъщност не са искали това. Мечтата на онзи с парите вероятно е била за красота, например да живее в хубав дом, но не е можел да си го позволи и за това си е мислел, че ако има пари всичко ще бъде наред.

– Разбирам, обаче той ако си беше пожелал хубав дом, пак щеше да има някаква уловка.

– Да, защото той отново би се стремил към получаване на нещо, вместо към продължителен труд в посока на дадената идеалистична цел.

– Ти какво? От къде се взе? Нямаш ли на кого друг да философстваш? – заръкомаха сянката -И все пак не мога да схвана как този проблем ще бъде решен като ми станеш слуга.

– Сътрудник – уточни Уилям. – Проблемът в момента, освен желанието на съгражданите ми да получават неща наготово, е че ти им взимаш нещо в замяна, вероятно защото то ти трябва.

– Много ясно, че ми трябва, едва оцелявам дори и така.

– Това е защото не разбираш как функционираш.

– А, да, разбира се! И ти случайно минаващият философ ще ми поясниш, нали? Я си гледай работата! – развика се саркастично сянката. – Не съм изпаднал в екзистенциална криза, че да ми трябва помощ да разбера как функционирам.

– Най-шумната сянка, която някога съм срещал. Слушай, ти си точно като боговете.

– Ама разбира се, да, как не се сетих досега! Та аз съм бог, има логика! – продължаваше да вика сянката.

– Стига реторични възклицания! Силата ти идва от вярата на хората в теб. Силата на всичко идва от нея. Това откриха наскоро. Енергията, която вероятно те поддържа жива, е споменът за хората, които са си изпатили от теб. Тази вяра е почти митична и хората се съмняват в твоето съществуване, а тези на които „помагаш“ и които най-силно вярват в теб не след дълго загиват. Мисълта ми е, че ако повече хора вярваха в теб, ти би имала достатъчно сила, за да им помагаш, без да взимаш нещо от тях. Така пак би могла да им даваш урок, но без да се налага те да страдат толкова много. С рекламен агент като мен, славата ти за нула време ще се разпростре дори и извън пределите на този град! И с толкова вяра ти ще се превърнеш от обикновен зъл дух, в истинско божество.

– Защо изобщо ти е да влагаш толкова много усилия в такова начинание?

– Защото съм ти фен и искам да продължиш да поучаваш хората за лъжите, които те си въобразяват, че ще ги направят щастливи. Така те могат да се насочат по правилния път.

– Иха, ти си почти като един Конфуций, а?

Задуха източен вятър и за момент сред гъстите клони над главите им проникна снажен лъч светлина. Необичайното сътрудничество между магьосника и сянката в името на истината не бе толкова несполучливо, колкото приятелите на Уилям му бяха казали, че ще бъде. Всичко зависеше от това как ще бъде представена сянката на останалите хора. Тя се променяше в зависимост от представите за нея и след като изглеждаше, че носи страдание, тя естествено приличаше на нещо зло.

И макар и мисията им да превърнат сянката в божество да бе успешна, резултатите не бяха очакваните. Статуите в градината се увеличаваха, а щастието на хората намаляваше. Обикновените човеци преосмисляха ценностите си и наистина се доближаваха до истината и предполагаемото щастие. Но да знаят, че грешат не им бе достатъчно. Те не можеха сами да осъзнаят правилния път, а постоянните мисли, че грешат само ги разколебаваха. Така всичко изглеждаше като грешка, а търсенето на истината носеше единствено страдание. Когато блаженото невежество се превърна в цел, тогава хората загубиха смисъла на живота си.

Магьосникът Уилям не очакваше такава реакция и му отне известно време, докато успее да спре сянката. И в крайна сметка желанието му да бъде щастлив чрез щастието на другите не се осъществи и този път. Истината не винаги носеше щастие и не беше нещо, срещу което хората можеха да се изправят. Поне засега.