СЪЗДАТЕЛИ И УНИЩОЖИТЕЛИ

АВТОР: СЕЛИН ФИКРЕТ

Какво направихме! Всички ние…Хората. Човеците. Великите същества  повелители  – унищожители – на тази планета. Земята ни е в опасност от години! Тежка болест е надвиснала над нея. Болестта на човечеството, заслепено от своите изкуствени блаженства, от своите изкуствени блага. Създателите, които все по-често унижожават. С всеки ден, всеки час, всяка минута…природата загива.

Някога отдавна в далечни времена, хората са боготворели майката природа. Тя е била източник на препитание и оцеляване, била е богинята, пред която са се прекланяли, на която са се молели и разчитали. Колко много любов са излъчвали онези чисти души, не като хора, а като същества, обитаващи Земята ни. Колко много благодарност (и страх) са изпитвали хората към вселената си. И въпреки страхопочитанието, сърцата им са бликали от уважение. Уважение към това, което ги прехранва, към това, което им е давало възможност да ги прехранва. Природата майка е била щастлива. Давала на хората и те и давали. Това били времената на миротворците.

Днес хората са изгубени. Изгубени в себе си и в идеалите си. Разчупват стереотипите, премахват границите и в своя устрем към щастието, рушат създадените в миналото ценности и опори. Всеки ден по един стълб от опорите ни пада. Колко дълго ще издържим ние хората?

Можем да видим света през красивите розови очила как хората изобретяват нови продукти, храни, измислят нови иновативни неща, света блика от материализъм на потребни и непотребни неща, глезотийки и иновации, на които всички се радват…Но когато погледнем през тъмните очила на жестоката истина, ние убиваме океаните, планините, почвата и цялата ни позната природа замира. Умира пагобно под нашите ръце.

Всичкия непотребен боклук, който изхвърляме всеки ден във водите, нарастването на населението, което употребява повече и повече. Капацитетът на планетата ни се запълва, изтощили сме я до висок предел, искаме още и още като даваме все по-малко, взимайки повече и повече. Докога? Докога Земята ще търпи капризите ни? Но майката природа все още ни обича, въпреки болката, която и причиняваме. Обича чедата си и им дава всичко, което има. Дава, дава, дава…и погива.

В края на краищата не сме чак толкова зли същества. Хората по целия свят са направили кампании за екологични действия, рециклира се част от отпадака, за да помогнем на Земята да се съвземе от болката си. Иска ме да направим промени, да променим себе си и начина си на живот, така че да не сме такава отрова за природата. Не на всекиго му е присъщо, но факта, че има хора, които правят опити за разпространяване е едва първото съпало по стълбата на спасението. С малки стъпки ще стигнем върха и ще спасим света си, преди той да ни е погълнал.

Природата е наше изначално семейство и колкото повече се всушваме в ритъма му, толкова по-пълнощенни ще бъдем за себе си, за нашия вътрешен мир. Това, което ни е нужно, на хората като едно общество, е да се обединим. Нуждаем се от мир, от цялост, за да извървим този дълъг път. Трудното тук е да не губим надеждата, че ще успеем. Да не се отчайваме, виждайки разединението. Ако наредим всички малки камъчета, всяка отделна клечка от човеците, ще направим една висока огромна планина… и нищо няма да я събори. Тази картина е в едно приветливо бъдеще, където хората сме успели да преглътнем нравите си и да направим някои по-големи компромиси едни между други.

Не бива да губим кураж! Това е решението. Това е единственият път към оцеляването и съживяването на прогубената природа. Както някога е казал Бари Финли, всеки планински връх е наблизо, ако продължаваш да се изкачваш.