Автор: Михаил Петров

Вкъщи нямахме животни, но приятелите ми котаракът Самуел и кучето Елвис, живееха с баба ми на село. Самуел беше голям, красив, пухкав , черен с бели петна по гърдите, а Елвис – малък като мравка. Децата му се смееха, защото се страхуваше от всичко. Обикновено къщите се пазеха от големи кучета, но не и в нашия случай. Точно
обратното. Пазачите на баба ми бяха голям котарак и малко куче! Май баба ми пазеше тях, а не те нея!

Първо Самуел изгони всички мишки от мазето. И от няколко години насам нито една мишка! Но това не е всичко! Той не пускаше други котки и кучета в градината ни, а това се харесваше много на баба ми! Дори някой да дойдеше в селската къща, Самуел започваше да мяука силно и баба вече знаеше … някой е дошъл!

А пък Елвис … Ах, този Елвис! Когато птиците прелитаха над него, той се криеше под листата на цветята. Друг път, когато семейство таралежи тичаха по двора, малкото куче се качваше на върха на маргаритката и се криеше там. Но какво се случи един ден…

Баба ми го намери седнал в чашката на едно лале. И там го остави. И както си се криел забелязал красива фея. Казал й, че иска да стане голямо истинско куче. Феята видяла тъжните му очи и го съжалила. Развихрила се с вълшебните си крила. О, чудо! Изведнъж Елвис станал толкова голям, че беше спрял да се страхува…

И ето пазачите са вече двама! А тя, милата ми баба, ги глезеше с мляко, риба, наденица и други лакомства, и се гордееше с тях.
В края на историята трябваше да се признае, че Самуел и Елвис бяха истинските пазачи на баба ми!