Автор: Виктория Миткова
Тюркоазеното море се разпростираше докъдето поглед стига, то бе спокойно и гларуси летяха около изгряващото слънце. Всичко бе толкова хубаво- идеално като картина, толкова красиво, че мъжът ми казваше, че има нещо гнило, но аз смятах, че просто криминалните романи, които четеше, му се отразяват зле. Браян излезе на балкона на сардинската ни къща под наем.
– Сигурно пак ще спориш с мен, но ти казвам има нещо странно тук. Тази прекрасна къща в Сардиния, с този перфектен изглед и то само за 50 паунда на вечер. Стига! Сигурно са убили човек тук или не знам какво! Трябва да си тръгваме!-каза Браян.
– Прекаляваш, нищо не е станало. Не можеш ли да приемеш, че късметът е на наша страна! Все пак сме на почивка, трябва ни малко щастие, нали?- отговорих му уморена от този разговор.
– Сигурно си права, Мери.
Наистина, двамата с Браян имахме натоварено ежедневие. Аз бях дипломат, а той адвокат. Да, животът ни беше хубав със скъп, голям апартамент в Лондон, но натоварен и монотонен. На Браян му харесваше този живот, но не и на мен. Мен ме изнервяше, аз търсех приключения. Така попаднах на обява в един вестник за къща на морето в Сардиния, Браян не искаше да ходим, но аз изиграх картата с почивката и нямаше как да ми откаже.
Той е с всичкият си по принцип, но откакто дойдохме тук, стана меко казано параноичен. Не спираше да повтаря от два дена как е трябвало да се махаме от тук.
Към обяд, излязохме да се разходим по плажа. Аз гледах морето като хипнотизирана. В Англия всичко е толкова мрачно, а в Италия толкова цветно. Много ми се искаше да живея тук, но знаех,че съпругът ми нямаше да се съгласи, а той беше всичко за мен. През цялата разходка ме държеше за ръката, но по едно време я пусна, беше се спънал и един мъж дойде да види дали е добре. Аз се обърнах към него, мъжът беше млад, висок, слаб, с дълги мустаци, с прилепнала черна коса и беше облечен със скъпи дрехи. Приличаха си с Браян толкова много, че се зачудих дали не са роднини. Жената до него също беше млада, висока и слаба, с руса дълга права коса и сини очи.
– Добре ли сте , господине?!- каза мъжът помогнал на Браян с лек акцент.- Аз съм Роберто Ричи.
– А, аз съм Галая Берлусони, може да ме познавате от класацията най-известни писатели на 1934 година в Италия.- представи се русата жена.
– Много благодаря за помощта! Аз съм Браян Робъртсън.- поздрави на свой ред мъжът ми.
-Мери Робъртсън.- здрависах се с Галая и Роберто.
Решихме да седнем на шезлонгите и да се опознаем. Забелязах, че Браян и Роберто говорят разпалено на някаква тема. Разбрах, че новите ни познати са от Милано и са отседнали в къщатата до нас.
На вечеря седнахме на една от външните маси на къщата ни, когато покрай нас мина едно младо момиче с буйни кафяви къдрици. Тя погледна към нас и някак бързо се отдалечи от нас и къщата ни. Попитах Галая дали я познава, но тя само си замълча, а приятелят й ме погледна изпитателно. След случилото се, разговорът замря, а напрежението се увеличи. Галая и Роберто си тръгнаха преди още луната да е изгряла. Икономката ни, г-жа Абела Монет, стара френска дама, която пътува навсякъде с нас, дойде да разтреби масата докато аз и Браян обсъждахме странното поведение на момичето, но и той също беше толкова изненадан колкото мен.
– Аз ще отида да се разходя…- казах аз.
– Добре, искаш ли да дойда с теб, Мери?- попита учтиво мъжът ми.
– Не.
Когато стигнах до пясъка, свалих обувките си и се загледах в звездите, които се сливаха в черното море. Започна да духа лек вятър, гларусите започнаха да грачат още по-силно. Изведнъж, тази толкова весела, слънчева държава стана някак си мистериозна, толкова мистериозна, че ме побиха тръпки.
– Здравей, Мери.
Обърнах се, колкото и да ме беше страх за да видя кой е. Това беше момичето с кафявите къдрици, очите й бяха толкова пъстри, че жълтата част се виждаше дори и в тъмната нощ. Вълните започнаха да се издигат по-високо и да падат по-шумно, когато момичето проговори:
– Аз съм Жаклин. Искам само едно нещо от теб, остани тук поне до други ден.- и с тези думи, тя седна на един камък. Луната огряваше лицето й. То беше спокойно и се усмихваше на морета и на звездите, но знаех, че има нещо странно в думите, които беше казала или по-точно в самата нея. След време, любопитството ми нарастна, исках да знам коя е тя и бях сигурна, че щеше да ми даде отговори за някои мои подозрения. – Жаклин? Какво по-точно става, какво се опитваш да кажеш?
– Ох, скъпа моя Мери, скоро ще разбереш, много скоро. Ще ти се стори трагично на пръв поглед, но запомни и аз не съм много чиста.- каза спокойно Жаклин.
– Недей да си играеш игрички с мен! Всъщност цялото това бягане, това да остана. Това вярно ли е или просто си луда както предполагам?- разгневих се аз.
Жаклин се засмя и каза:
– Не отричам, че съм луда, но има някои, които са по-луди и от мен, скъпа. Ще видиш, а сега се прибирай, чакат те трудни няколко дни.
Когато се прибрах, къщата беше празна. Повиках икономката да ми оправи стаята за лягане, но и тя беше изчезнала, но не безследно като Браян. Качих се в стаята ми и там имаше бележка:
Госпожо Робъртсън, Тази вечер ще бъда при една приятелка и ще се върна рано сутринта. Господин Робъртсън ми позволи да отида, а той самият каза, че ще е с господин Ричи. Също госпожо, съм оправила леглата и съм измила чиниите.
С уважение,
Г-жа Монет
Оставих писмото на тоалетката и си легнах, но сън не ме хващаше. Погледнах часовника беше 02:35, трябваше Браян вече да се е върнал, но още го нямаше. Излязох на балкона, за да послушам вълните. Ох, как не ми се тръгваше от тук! Погледнах в страни към къщата на Галая и Роберто, стаите светеха. Браян сигурно все още е там. Влязох отново вътре, но оставих френската врата на балкона отровена. Магичният звук на вълните ме приспиваше и накрая заспах.
Сънувах как съм втренчила поглед в морето. С всяка изминала секунда ставаше по-тъмно и по-тъмно, а вълните по-големи и по-големи. Една от вълните беше толкова голяма, че щеше да ме удави. Браян хвана ръката ми и ме задърпа към къщата, но Жаклин ме хвана за другата, за да не мърдам. Силата и беше по-голяма от тази на Браян и аз видях как вълната ме погълна. Събудих се цялата обляна в пот и дишах учестено. Сънувала бях доста кошмари, но не знам защо този ме уплаши толкова много. Погледнах часовникът беше почти обяд.
Излязох на плажа и там заварих мъжът ми, излежаващ се на пясъка.
– Здрасти, мила. Прибрах се към 3:00 през нощта и ти спеше. Сутринта се събудих рано и реших да дойда тук, за да можеш да поспиш.
– Преди по-малко от 24 часа обясняваше как искаш да си тръгнеш.- казах уморено аз.
-Хората се променят. Разбра ли за онова момиче?
– Кое?- попитах аз без голям интерес.
– Някаква Жаклин Бланчет, французойка, на около 21 години и снощи се удавила. Повикали детектив, според него е убийство. Бях прав, че ще се случи нещо. Шесто чувство.
– С кафява коса и почти жълти очи?-попитах притеснено аз.
– Да, същата.
-Браян! Това е момичето, което побягна, когато видя нас и което ме заговори вечер!
– Моля?!
-Не знам, Браян. – бях изтощена от тази ваканция.
– Ако искаш ще си тръгнем днес?
– Не, ще останем.-казах, започвайки да вярвам в думите на Жаклин.
Двамата седнахме един до друг и се загледахме във вече спокойното море. Мислех си кой може да е убил младата Жаклин и защо?
Когато се прибрахме Монет се беше върнала и каза, че съм имала писмо. Аз го взех, очаквайки, че пак е някакво поздравления за сватбата, но беше от Жаклин.
Мила Мери,
Сигурно ако четеш това вече съм мъртва, но имам някой неща да ти казвам. Знам, че морето ти се струва безобидно и познато, но знай, че морето е мрачно и тайнствено. Някои тайни трябва да си останат мистерия като смъртта ми. Не искам хората да попадат в трудна ситуация заради мен. Това, че те са били лоши, не означава, че и ние трябва да бъдем, нали? А, и аз сама на себе си го причиних. Знам, че всичко това звучи объркано, но скоро ще разбереш всичко, което съм ти казала. Ще разбереш защо съм искала да останеш, защо съпругът ти искаше да си отидете, откъде се появиха Галая и Роберто и още много, но не искам да развалям изненадата.
Жаклин Бланчет
26.07.1934 г.
П.п. след Разума идва Омразата, след като Бягаш Енергията си отива, след Радостта идва Тъгата, а най-накрая остава само Отмъщението.
Погледнах Браян и го попитах, коя дата сме.
– 29.07.1934г.-отвърна ми той.
– Кога пристигнахме?-аз продължих с въпросите си.
– 26.07.1934г.
-Писмото е написано на 26.07.1934г.!
-Как така?
– Не знам!- всичко ми дойде в повече, исках да избягам, исках да се махна от това море, което вече не ми даваше живот, а ме даваше.
Браян дойде при мен и ме прегърна:
– Спокойно, всичко е наред…Ще си тръгнем, обещавам. Госпожо Монет ще повикате ли господин Ричи и госпожа Берлусони?
-Да, господине.- отговори Монет.
Седнах на дивана, вече ревяща. Браян ме прегръщаше леко.
-Беше прав, трябваше да те послушам. Да се бяхме махнали от тук!- ядосах се аз.
– Не, така е по-добре. Трябва да знаеш истината.
– А, ти знаеш ли я?
Браян само кимна с глава. В стаята влязоха, Галая, Роберто и Монет. Монет седна на дивана до мен и съпругът ми, а Галая и Роберто на креслата срещу нас. След дълго мълчание Браян започна:
– Виж скъпа, знаеш много добре, че съм адвокат. Един ден в офиса дойде господин Ричи, който всъщност е англичанин на име Едгар Рис. Той ми каза, че спешно му трябвал адвокат. Аз се съгласих, защото наистина той беше в трудно положение…
– Той е човекът, който е убил онова момиче..как и беше името…Каролаин..- казах аз.
– Бланчет.- довърши изречението ми Едгар.- никога не съм искала да я убивам. Исках само да поговорим. Преди 2 години работих в армията и трябваше да убия една жена, която беше убиеца, но аз се припознах в тази Каролаин…Убих горкото момиче…Не знам защо, но само ме уволниха, не ме осъдиха. После наех адвокат Робъртсън, защото получавах заплашителни писма в които се казваше, че скоро съм щял да бъда убит. Браян откри, че писмата са изпратени от някаква си Жаклин Бланчет, която се оказа сестра на Каролаин, аз проучих от няколко познати коя е тя и открих, че ще бъде в Сардиния от 26.07, но нямаше крайна дата. Дойдохме в Сардиния заради нея, но имах още по-голям късмет, че Браян също беше тук. Сега идва по-сложната и тежка част. Защо Жаклин умря? Наистина ме беше страх от това младо и красиво момиче, много. Никога не съм искал нейната смърт. Решихме да се срещнем на една скала, но се скарахме и аз без да искам я бутнах.
– Аз имам няколко въпроса, защо се спогледа с Галая и избяга, защо Едгар си е сменил името и може ли да ми обясните това писмо?- попитах аз и подадох писмото на Едгар.
Този път обаче прислужницата се засмя и каза:
– Ох, скъпа. Тя не побягна заради Галая, а заради мен. Аз съм нейната леля. Тя не знаеше, че дори още съм жива, последният път когато се видяхме беше преди 10 години!
-Това е странна реакция на човек, когато види някой познат.- отбелязах аз.
– Това е друга история.- каза с усмивка г-жа Монет.
– А, за името ми. Просто исках да се покрия. За писмото, да си призная не знам защо е искала да не ме предадат на полицията, а послеписа -главните букви изписват моето фалшиво име. -Много съм объркана.- вече и главата ме болеше.– Хайде, отиди да си легнеш.- каза Браян.
Същата вечер се върнахме в Англия, Едгар се предаде сам на полицията, Галая стана още по-известна писателка, а Браян напусна работата си като адвокат. Сега и двамата си живеем по-добре, аз реших да си отворя кафене, а Браян започна да рисува картини. Всичко бе толкова по-хубаво, но да не забравяме, че всичко красиво има тайни.