Аз съм Лени, не Кравиц, а Рафаилова. Преди бях Чомполова, ама взех, че се омъжих и ми свиха готината сложна фамилия. Нищо де, аз и тази я харесвам, щото ми напомня за марка яки дънки и един испанец. Ама за него няма да говоря сега. Градско дете съм и много страдах, че си нямаме село. През ваканцията винаги оставах сама в квартала, щото другите си имаха села, а аз не. Обичам си София, ама преди години тя по-хубава някак беше, по-чистичка, по-тиха. Завиждам от все сърце на всички, които живеят на морето! Заклевам се, че един ден и аз ще си скова една барачка на някой забутан плаж и ще си приказвам с морето, щото ние имаме много с него да си говорим. Ей го, 40 години се минаха и вече имам 6-7 бръчки като се усмихна, а, и една на челото, ама тя не се вижда, щото имам бретон!

Като дете обичах да чета, но не съм прекалявала, освен през ваканцията, щото нямаше с кого да мета улиците, та си седях доста вкъщи и прочетох няколко книжки. То тогава ни смарт телефони имаше, ни нищо, освен Канал 1 и Втора програма. Помня, че по едно време взех да пиша стихове. Даже още ги пазя из шкафовете в едни тетрадки окъсани. Бавно и полека започнах да осъзнавам, че да пиша е нещото, което много искам. Отидох в университета и много хубаво ми беше там, чак не ми се тръгваше. Обаче, взех че станах мама и отложихме мечтата за писане с едни там 15 години примерно. Но както често се случва в живота, там откъдето си тръгнал,там финално и ще се върнеш. И аз така. Върнах се при думичките, защото с тях ми е уютно и се разбираме без много зор! Сметките, тия с цифричките, с тях не можах да намеря обща тема за разговор, и се разделихме без плач и без драма.

Мои текстове може да разгледате в: https://loshitemomicheta.com/

Лично може да ме коментирате на https://www.facebook.com/lenni.rafailova , ама без много да ми се карате, че аз много се разстройвам, когато ми се карат! 🙂