Десислава Димитрова, ОУ „Христо Смирненски“, гр. Карнобат

Трите сестрички били малки, ефирни и красиви създания. Те приличали на кукли с размерите на пеперуда. Можело да с и ги вземете в ръка и да си играете с тях, като миниатюрна играчка.

Сестричките обаче, имали крила на гърба си. Само че все още не можели да ги ползват. За да полетят с тях трябвало да направят добрина, която идвала от сърцето. Така поне им обяснили техните родители. Момичетата живеели с тях в далечна земя. Имали малка, но красива къщичка в полето, сред ароматни и пъстри цветя. Както се досещате, тук човешки крак не бил стъпвал, защото не само, че може да ги унищожи, но и може да ги открадне, ако знаел тайната на семейството. А тя била, че сестричките и родителите им били вълшебници и можели да правят чудеса. Това все още не се отнасяло за момичетата. За да правят вълшебство те трябвало да полетят. А за да полетят вече знаете, че трябвало да извършат добро дело.

Ден след ден, сестричките  растели пред погледа на своите родители, русокоска, червенокоска и чернокоска – така ги наричали. От сутрин до вечер те играели в полето, тичали и се смеели от сърце. Когато се уморели от игри лягали под стъблото на някое цвете, впервали очи към небето и наблюдавали летящите насекоми и огромните птици и тайно си мечтаели за деня, в който ще полетят и те.

Един следобед, докато играели неуморно сред полето, те чули силен шум и тропот. Изплашени побързали да се скрият зад стъблата на цветята. Тогава сестричките видели огромно тяло паднало до тях. Момичетата знаели за хората, само от разказите на своите родители. Макар и до сега да не са виждали човек, те веднага се досетили, че до тях лежи такъв или по – скоро това било дете. От това, което знаели за хората те били и добри  и лоши. Но родителите им категорично не разрешавали среща с тях. Страхували се да ни би някой да се възползва от магичните  способности на момичетата и вместо за добро да ги използва за лошо.

Сестричките уплашено гледали тялото на детето и не знаели какво да правят. Да избягат и да се скрият в дома си или да му помогнат да стане и да продължи пътя си. Докато те умували, дочули тропот от копита и видели огромните нозе на още по – уплашен от тях кон. Конят бил красив, черен и с лъскава грива, но по натъжените му очи, сестричките разбрали, той се бои за момчето, което явно било негов стопанин. Той побутнал с муцуната си малкото момче, но тялото му останало да лежи на земята безпомощно. Жално кончето гледало към своя стопанин и се надявало, че скоро той ще се изправи на крака и, ще го яхне и ще се приберат към дома. Конят бил най- верният приятел на момчето. Израснали заедно те били неразделни. Момчето се грижело за своето конче, хранело го, къпело го, Яздел го почти през целия ден и никога не са се разделяли. Хората понякога са лоши, но не всички. Има такива като това момче, които обичат, както родителите си, така и животните навред. За нещастие момчето дръпнало по-силно юздите на своето конче и то полетяло през полето. Без обаче да усети кога стопанинът му паднал на земята. Сега  тъжно стоял до него и се надявал, че момчето е живо и скоро ще завърнат в къщи.

Сестричките на знаели какво точно се е случило. Но поради своята магьосническа дарба, те били надарени със силна интуиция и от погледа на коня разбрали, че трябва да помогнат. И тогава се случило чудо. Момичетата не разбрали, че летели. Крилцата им затрептели във въздуха и те успели бързо да обърнат тялото на момчето, да намокрят раните му с вълшебна роса от цветята и да напоят устните му с влажна трева. Те летели около него като малки ефирни създания, дългите им коси се развявали около телцата им от вятъра и те танцували своя красив и магичен танц.

Конят стоял и гледал без да помръдне този вълшебен ритуал и тайно се надявал да има щастлив край. Не след дълго време, докато вълшебниците летели във въздуха, момчето отворило очи и пред погледа му се появило синьото небе, а бляскавото слънце го заслепило. Той повдигнал ръка, за да скрие погледа си и чул радостно пръхтене на черния жребец. Момъкът си припомнил как  за последно дръпнал  силно юздите на своя приятел и след това усетил как полита. Останалото не помнел, но се осъзнал, че е жив и скочил на крака. Прегърнал своето конче, а то от радост изровило дупка в земята, мятало опашката си наляво надясно. Толкова били щастливи , че не забелязали трите чародейки как се отдалечават летейки в небето.

Сестричките едва сега осъзнали, че летят. Улисани в спасението на момчето, те не разбрали, че най-сетне е дошъл дългоочаквания ден. Доброто което те сторили било съвсем импулсивно. Те не чакали много, за да разберат, че някой им нужда  от помощ, а накрая си тръгнали без да търсят награда и похвала.

Добрините, които правим трябва да са родени от сърцата ни, не трябва да викаме, за да разберат другите, че ми помагаме. И тогава ще се научим да летим. Ако не в небето, то поне в мечтите си.