Нана Цонкова- 13 г.
Имало едно време едно малко китно селце, сгушено в полите на красивата Стара планина. В него било построено едно от най-големите сиропиталища в нашата родина. С много любов то приютявало деца сирачета и такива които нямали свои домове,а се скитали по улиците да просят стотинки , за да си купят хляб и да нахранят себе си и своите братя и сестри. Тези деца били много ядосани на съдбата, че точно тях е наказала по- този начин. Понякога ставали агресивни спрямо добре изглеждащи деца и затова били приютявани в сиропиталища, където имали свои кревати, храна, играчки, каквито до този момент повечето от тях не били виждали. Всеки ден децата ходели на училище, там се учели да четат и пишат, да работят с компютър и всякакви други технологии. Въпреки това някои от тях не се пречупвали и си оставали все така агресивни. Биели се и обиждали своите приятели.
Един ден в приюта дошло ново момченце,което не изглеждало бедно и изоставено, но със сигурност имало причина, за да попадне на това място.Вместо да му подадат приятелска ръка, децата започнали да го обиждат и ругаят, без да чувстват и мъничък срам.
– Ти защо си дошъл тук?- попитало едно от агресивните момчета-Тук няма място за богаташи! Върви си, не те искаме!
– Но аз не съм богат-отговорило най-учтиво момченцето в своя защита без да п овишава тон. -Аз също съм сираче като вас и много бих искал да се сприятелим.
– Да бе! Взех,че ти повярвах!-изкрещя агресивното момче.-Махай се от очите ми. Ти-приятел? Никога!
Новодошлото момче се изчервило и за миг му се приискало да се скрие вдън земя от срам. Не можело да повярва,че това е истина, защото то никога не се държало по такъв начин дори и с непознати. Възпитанието му не допускало да си позволява да изрича подобни обиди. Наранено и унизено, момчето се свряло в един ъгъл на стаята, седнало на земята и заплакало. Плакало без да спре почти през целия ден , защото сърцето му било много наранено. В един момент момчето усетило,че някой приближавал към него. Повдигнало глава и със страх в очите погледнало да види кой е. Помислило си,че може да е момчето, което бе наранло сърцето му още с пристигането му в приюта. За радост обаче, към него се приближило малко и много красиво момиченце, което било готово да му подаде приятелска ръка.
-Здравей! Аз се казвам Александра, казват ми Алекс. Много бих искала да станем приятели!
-Здравей! Аз съм Антонио, наричат ме Тони-отговорило момчето през сълзи.
-Знаеш ли, Тони,ти ми изглеждаш като много добро момче – завързало разговор момичето – Искаш ли да ти разкажа нещо за себе си , а после ти да ми разкажеш нещо за теб и за твоя живот?
-Разбира се, че искам. – отговорил Тони – Ще те слушам много внимателно!
Момиченцето седнало до Тони и започнало да разказва своята история.
-Бях щастливо дете, което беше много обичано от своите родители. Те се грижеха за мен и нищо не ми липсваше. По празниците винаги си бяхме вкъщи. Само тогава можеше да бъдем заедно, защото мама беше стюардеса, а татко пилот на самолет. Много бях щастлива с техните професии. Един ден, когато с моята детегледачка се прибирахме вкъщи от разходка, чухме телефонът да звъни без да спира. Тя вдигна слушалката на телефона и лицето й в миг се промени. Замлъкна и не продума нито думичка дълго време. Аз застанах до нея, защото усетих, че нещо се е случило. Тогова тя бавно се свлече на земята и от очите й потекоха сълзи. Разплаках се и аз, и сгуших се в нея. Тя ме прегърна силно и започна да ме утешава. Когато малко се поуспокоих, тя ме погледна и ми обясни , че самолетът е катастрофирал и няма оцелели пътници. Започнах неутешимо да плача. Не чувах нищо, не виждах никого. Това беше самолетът, на който работеха мама и татко. От този ден аз останах съвсем сама и затова трябваше да дойда тук. Нямам си вече никого. -Много съжалявам!-промълви през сълзи Тони-извини ме,че плача,но твоята история е подобна на моята и това ме разчувства.
-Сега ти ми разкажи своята история-подкани го Алекс.
-Ние живеехме в едно съседно селце. Имахме прекрасна двуетажна къща с голям и красив двор. В двора имаше малко магазинче, в което мама и татко продаваха дрехи. Често им се налагаше да пътуват за стока,за да има какво да продават. Малко преди коледните празници те отново тръгнаха с колата за стока. Времето беше много студено, валеше сняг, а пътищата бяха заледени и хлъзгави. Малко преди да се приберат, на един завой, колата поднесла и паднала в голяма пропаст. От този ден останах съвсем сам. И тъй като съм още малък ме доведоха тук.
Толкова много си приказвали двете деца, че дори не разбрали кога се е стъмнило. От този ден нататък те били постоянно заедно и не се разделяли дори за миг. Заедно играели,пишели домашни,а понякога просто сядали в тяхното ъгълче и си приказвали с часове, необезпокоявани от никого. Така минавали дните им и те ставали все по-близки. Търколила се годината и дошло времето на коледните празници. Децата с радост помагали в украсяването на елхата, под която щяло да има подаръци. В деня на Коледа всички деца получили подаръци, само за Тони нямало. Той много се огорчил и заплакал. Това за него била първата Коледа без подарък. Децата започнали отново да му се смеят, без да се замислят как се чувства той. Та нали те бяха получили вече своите подаръци! В този момент на Тони му се приискало да се скрие някъде,където никой няма да го намери. Скрил се в онова тъмно ъгълче, което сякаш го скривало от света.Седял там и гледал в една точка.
В един момент към него се приближила малка светлинка, която много приличала на падаща от небето звездичка. Момчето се зарадвало и помислило,че това е знак от неговите родители, които са на небето. Когато светлината се приближила, момчето видяло едно малко красиво същество, което светело като светулка.
-Коя си ти? Какво правиш тук?-попитало учудено момчето- Защо дойде точно при мен? Кой те изпраща?
-Аз съм кралицата на феите и се казвам Фър. Дойдох при теб защото искам да те отведа в света на феите.- отговорила тя със своето тихо и нежно гласче-Приемаш ли да се разходиш с мен?
– Да разбира се! – без много да му мисли отговорило момчето- Но как ще стане това? Аз не мога да летя като теб, а твоят свят сигурно е много далеч.
– Не се притеснявай за това! – усмихнала се феята. – извадила своята вълшебна пръчица и още преди да замахне с нея, те се озовали в света на феите.
– Какво беше това, Фър? Как стигнахме толкова бързо? Та аз дори не се уморих! – учудено попитало момчето. – Тук е толкова красиво!
– Това беше едно от моите вълшебства. – отговорила Фър- Сега ще отидем в моя дом.
Всичко било толкова приказно, че накъдето и да се обърнело и погледнело, момчето виждало пърхащи усмихнати феи, които се покланяли пред него за поздрав. Къщичките били малки, изрисувани с красиви рисунки. Това много впечатлилило Тони и му се приискало един ден, когато порасне, и той да си направи такава къща, в която да живее. Вървели през света на феите и скоро стигнали пред една къща, която била по-различна от другите. Приличала повече на дворец.
-Това ли е домът ти-попитал Тони.
-Да това е моят дом-отговорила Фър -Заповядай! Да влезем!
-Много ти благодаря за гостоприемството-отговорил Тони.
Влезли вътре,а там ги посрещнали всички прислужници,които се грижели за уюта в дома. Нагостили многоуважаемия гост,а той се почувствал като крал с толкова много мили феи около него.Когато дошло време да се прибира, Фър му подарила една малка красива кутийка, в която имало диамантен пръстен.
-Тони, този пръстен е за жената, с която ще споделиш живота си!
-Много мило! Аз никога няма да те забравя!
Това била най-хубавата Коледа за Тони.
Минали години и дошло време Тони да напусне дома, но за радост, с него била и годеница му, на чиято ръка вече блестял пръстенът от феята Фър. Тони завел своето момиче бащиния си дом и там заживели. Оженили се, а кума им станала феята Фър. От любовта им се родили две красиви деца. Обичали се силно и се радвали на децата си. Тяхната любов станала пример за децата,внуците и правнуците им. А защо не и за всички нас!