Деница Петрова. 13 г.

Вълни, блъскащи се в скалите. Чайки, които летят високо и безгрижно. Този прекрасен слънчев залез!  Поглеждайки го, можеш да си спомниш за всичко хубаво в живота –  за всяка незаменима усмивка, за онзи поглед от любим човек, за всичко, заради което си струва да съществуваш. Щастието, което се чете в очите, не може да се опише.

Мястото, на което  си – това, което не виждат останалите. Там си различен, уникален, сам себе си. Сам с морето!

Тичаш по пясъка и си представяш най­­­­­­­-милите неща, които те карат да обичаш и мислиш позитивно. Забравените кофички и лопатки, детски играчки ти напомнят за детството. За радостните мигове, когато родителите ти не могат да те изкарат от водата. Времето, когато строиш замъци и копаеш из пясъка за мидички, подарявайки ги на мама и татко. Най‑голямото щастие е да видиш как си накарал близките ти хора да се усмихнат.

Разхождайки се по плажа, четиринадесет годишния Марк се радваше на морето. Беше на семейна ваканция с родителите си. Те го чакаха до хотела, в който бяха отседнали. Момчето спокойно вървеше и вдишваше аромата на морето, което винаги му даваше кураж. Отпиваше малки глътки вода, докато гледаше неустоимия залез. Изведнъж момчето дочу гласа на майка си. Ето, че дойде края на семейната им ваканция. Вече беше време да се сбогува с морския бряг. Погледна блестящите вълни и им обеща, че отново ще се върне в обятията им. Гледайки всичко около него си представяше отново, как диша с морето, движи се с него. Мислеше си как ще тича по горещия пясък.

Родителите му го извикаха да тръгва към хотела и момчето, хвърляйки бутилката си на брега, се запъти към тях. Докато вървеше, изведнъж се подхлъзна на един пластмасов отпадък и изпита жестока болка в гърба си. Започна силно да вика майка си и баща си и те веднага отидоха при него. В продължение на седмици обиколиха десетки болници, но се оказа, че Марк има счупен прешлен и ще остане инвалид. Имаше минимална надежда за оздравяването му, но заради бързото напредване на медицината, имаше шанс. Родителите на детето не изгубиха вяра дори и за миг. Хиляди изплакани горещи сълзи, хиляди мисли, хиляди надежди да се излекува…

Мина много време и момчето все още не беше проходило. Всяка дълга нощ той сънуваше как до сега е изхвърлял отпадъците си по земята и си мислеше, че може би точно заради него някой може да пострада така. Тази злополука го накара да осъзнае грешките си. Толкова много страдаше. В очите му се четеше цялата мъка. Момчето започна да си мисли, че не страда само той от това. Точно тези отпадъци, на които се подхлъзна му донесоха толкова фатални последствия. Спомни си как именно на плажа е изхвърлял различни неща, които ще се разградят след около  двеста години. И това не го прави само той. Има хиляди хора, които не се и замислят, че унищожават бъдещето ни. Заради отпадъците толкова много животни умират.

Ето, че дойде и рожденият ден на Марк. Той, макар и в инвалидна количка, го посрещна по-щастлив от всякога. На този ден в очите му блещукаше искра за пълноценен живот и надежда. Страдайки цяла година заради своята грешка и човешкото невнимание, Марк реши да организира инициатива за опазване на околната среда.

С помощта и подкрепата на родителите си  успя да събере много средства за организация на почистването. Много хора бяха ентусиазирани и се включиха . В продължение на седмица, цялата група  почисти много плажове. Участниците бяха толкова доволни от свършената работа, че решиха с останалите пари да помогнат за операцията на момчето.

Всичко мина успешно и Марк разбра, че в живота най-важно е да осъзнаеш своите грешки и да се опиташ да ги поправиш, а надеждата не трябва никога да се губи. Когато направиш нещо добро, то отново се връща при теб. А най-хубаво е, щом решиш нещо, да има хора, които да те подкрепят и да застанат зад теб. Човек никога не трябва да губи вяра. Когато се променяш към нещо по-добро всичко е възможно.