Без подарък

Ниляй Мюмюнали Ахмед, 12 години

Декември е. Наближава Коледа – любимият празник на възрастни и деца. Когато бях малка, мама ми разказваше, че Дядо Коледа живее много далече и докато дойде до България, елените му се уморяват.  Вярвах още, че белобрадият старец има в чувала си изненади само за добрите деца и затова много слушах. Днес  учителката ни каза да напишем писмо до Дядо Коледа. Аз вече знам, че тя дава писмата на родителите, за да ни купят те подаръците, но си мълча съучастнически. Как искам  Коледната вечер да е изпълнена с любов: майка ми да е до мен, да седнем заедно на трапезата и да вечеряме, после да запалим светлините на елхата заедно! Но ако чуят това моите съученици, ще ми се присмиват. Те всички си имат родители, които им купуват скъпи играчки. Написах, че искам книга, и казах на учителката, че съм готова, а тя ми рече да прочета писмото. Направих го и й подадох листа.

Татко не е у дома. Гладна съм и затова отивам до хладилника Няма нищо за ядене. Решавам да седя, да мисля за дните, изпълнени с любов, и за времето, когато мама беше до мен. След около час баща ми се прибира. Нито поглежда към мен, нито пък ми казва нещо. Влиза в хола и започва да пие, както прави всяка вечер. Отивам в другата стая, защото, като се напие, става страшен.

Дните се нижат някак си, днес е този преди Коледната ваканция. Всички са облечени с нови дрехи, а аз съм  с една омаляла блуза и стар пантлон.  Мисля си, че като се върна у дома, татко може би ще ми е приготвил изненада. С нетърпение чакам учебните часове да свършат, та да се прибера у дома. С трепет отварям входната врата, но… баща ми пак не е вкъщи . Поне е оставил едно късче сух хляб и сирене. Нахранвам се и сядам да го чакам. Сигурно има натоварен трафик и затова ще да закъснее. Часовете минават, а него го няма. Вече знам, че Коледната вечер ще е като предишните. Баща ми ще е навън със своите приятели, а аз ще стоя сама и ще плача. Но на мен вече ми писна всяка година на Коледа да съм без подарък, да съм сама в тъмната стая и да бърша сълзите си. Нарочно този път не поисках скъпо нещо, а само една книга. И това ли му се е видяло много? Нуждая се от поне малко любов, но той не може да обича!

Навън вали сняг. Обувам си разлепените ботуши – единствените, които имам – и излизам. Навсякъде мирише на вкусни ястия, по всички фасади на къщите греят коледни светлини, а от прозорците долита весел смях. Вървя и се питам защо съм без подарък? Чудя се толкова ли е трудно съучениците ми да не ми се подиграват, някой от тях да ми купи нещо дребно или да ме покани на гости? Сядам на земята пред входа на един блок. Снежинките падат върху мен. Студено е и май замръзвам.  Вероятно минувачите утре ще намерят едно вкочанено момиче.