ОТ: Мария – Магдалена Иванова
Искам да ви разкажа една история за един старец . Кръстих разказа си „Посланието”. Защо – ще ме попитате вие? Защото това е история ,която носи в себе си послание и винаги можем да го покажем.
Имаше едно време един старец. Живееше сам. Жена му се беше споминала отдавна. Къщата му се намираше накрая на града. Нещо зловещо имаше в изражението на стареца. Ставаше ми тъжно и мъчно винаги щом го видех. Той не обичаше хората и те не го обичаха. Нямаше приятели и винаги беше сам. Никога не се усмихваше. Всички в града казваха, че този мъж е най – нещастният човек, защото не познаваше любовта. Прекарваше живота си самотно. Ходеше всяка вечер в близката кръчма, но щом влезеше и разговорите на посетителите спираха. Хората не го обичаха, защото той ги натъжаваше с присъствието си.
Този мъж не обичаше никого, нищо не можеше да го разчувства. Дори и децата не обичаше, даже не ги и харесваше. Тези, които го познаваха, разказваха, че преди много години е имал син, който е починал. Оттогава е намразил всички, дори и живота си.
Веднъж аз и моите приятели решихме да отидем до дома на този мъж и да поразгледаме. Струваше ни се интересен, макар и да ни беше страх от него. Стигнахме . Не се виждаше къщата, защото оградата, която я опасваше беше много висока. Ние се приближихме, толкова любопитни бяхме. Искахме да научим нещо за този странен човек. Обиколихме ограда, подскачахме, но нищо не се виждаше.
Проявихме смелост и натиснахме дръжката на портата. Чудно нещо – тя беше отключена. Толкова лесно ни се стори, отворихме вратата и влязохме в двора на странника. И знаете ли каква изненада беше да открием един приказен двор, пълен със зеленина и много красиви цветя. Старецът имаше най – богатата цветна градина, която някога бях виждал. Цветята образуваха цветни алеи. Падаха от високо и се разстилаха върху плочите. И сред целият този рай от цветни растения стоеше старецът, когото не обичаше никого.
Той беше усмихнат, очите му грееха. В ръката си държеше лейка, с която поливаше цветята си. Вдигна очи и ни видя. Ние се стъписахме, уплашихме се и понечихме да избягаме. Гласът му ни спря, покани ни в двора си. Заразказва ни за неговите дечица – розата, калата, божурът. Показа ни как се грижи за тях като ги тори, копае и полива. И колко много ги обича.Как те също го обичат. Той разбираше за любовта им по техните цветове. Розата го обичаше в бяло, жълто и розово. Калата му помахваше нежно и му се усмихваше с кичестия си цвят, а синът му – божурът – почервеняваше от погледа на баща си. Любов имаше в очите на стария мъж, докато ни говореше за любимците си.
Разведе ни навсякъде. На тръгване ни благодари за гостуването ни и каза, че винаги сме добре дошли. От този ден ние станахме неразделни със стареца. От него се научихме да обичаме дори и цветята. Разбрахме, че не всичко, което се вижда с очите е истинско. Най – важното се вижда със силата на любовта скрита в нас. Тя е това чудо, което поискаме ли ,то ще се случи!