ПОЖЕЛАХ СИ

АВТОР: ДАРИЯ ГЕОРГИЕВА

Изминаха цели пет години, откакто с Денислав опитвахме за дете. И винаги не се получаваше. Времето  минаваше, а надеждата ни бавно умираше. Животът ни беше монотонен, празен и безсмислен.

Всяка Коледа си пожелавах едно и също. Вярвах, че коледното чудо най-сетне ще се случи и в нашата къща, но винаги вярата ми беше напразна. Чакахме и чакахме…

Дойде поредната Коледа. Решихме да отидем заедно с мъжа ми в сиропиталището, което беше в града и да зарадваме децата с домашни сладки. След половин час пристигнахме. На входа на сградата ни очакваше една жена, която ни отведе при децата.

Седнах на едно столче и извадих кутията. Всички се скупчиха около мен и зачакаха да получат сладкиш. В това време забелязах едно 4-5 годишно момиченце, което стоеше встрани от другите и разглеждаше някаква книжка. То беше съсредоточено в заниманието си, че дори не ме забеляза. Привлече ме нещо към него. Дали защото беше малко, невинно и крехко като пролетно листенце полюшвано от вятъра, не знам, но реших да отида при него.

Избързах и клекнах до столчето, на което бе седнало. Очичките му светли, а черните точици в тях заплуваха като песъчинки в реката. Подадох ръката си към него и промълвих:

       – Здравей!

Детето  ме погледна с колебание, плахо положи малката си ръчичка върху моята и отвърна:

      – Здравей! Коя си ти?

      – Името ми е Мария. Нося коледни сладки. Искаш ли да ги опиташ?

      – Добре. – каза скромно то.

Подадох му една сладка и нетърпеливо  попитах:

      – Как се казваш?

      – Ирина. – продума то с тихо и чисто като поточе гласче.

 Нещо ме грабна в това детенце. Имаше прекрасно излъчване, топло и познато. . .

 Почувствах го много близко. Сякаш виждах себе си като малка в него.

Спонтанно решихме да  заведем Ирина вкъщи за няколко часа. Така  или иначе на нея щеше да ѝ е приятно, а и на мен не ми се искаше да се разделяме. Получихме нужното разрешение и поехме към къщи.

Ирина бе толкова пленена от всичко наоколо. Горкото дете. Тя за първи път виждаше какво се случва отвъд дебелите стари стени на сиропиталището. Гледаше изумено  по пътя виждайки заобикалящите ни сгради, бляскавите витрини, натруфени с коледни гирлянди.

Вървяхме с Дени хванали топлите две ръчички на едно малко същество, което докосна с такава лекота най- нежната струна на душата ми.

Потънали в мига на щастието, неусетно стигнахме до вкъщи. Ирина спря на входа и на снежнобялото ѝ личице се появи усмивка, която грееше по-силно от слънцето и освети отдавна помръкналия ни дом. Вниманието ѝ бе привлечено от   огромната за нейните представи елха, отрупана с гирлянди и искрящи стъклени топки в най-различни цветове. Феерията от червено,  златно и сребърно  като че ли  омагьоса нейните очи , отне дъха ѝ и се стекоха   сълзи от изненада и вълнение.

Пристъпихме към елхата, откачих една от снежинките и я поставих в топлата детска ръчичка.

       – Затвори очи и си пожелай това, което много силно желаеш!- тихо прошепнах с треперещ глас.

Детето стисна снежинката, затвори очички и промълви:

       – Снежинке, искам да остана тук!

Тези думи бяха неочаквани и не знаех какво да кажа. Погалих малката главица и отвърнах:

       – Коледа е! Всички вярваме в чудеса и затова си ги пожелаваме.

Една широка усмивка намери място на личицето на Ирина и тя въздъхна, изпълнена с надежда.

Неусетно мина времето и трябваше вече да я върнем в сиропиталището. Не беше тръгнала, а вече ми липсваше. Стана ни тъжно, че трябва да се разделим. Решихме Дени да я заведе.

И останах отново насаме с тишината, с мислите си , с мрака. Как успя това дете за няколко часа да промени вътрешния ми свят и да направи живота ми смислен?

Дени се прибра и както винаги прекарахме тихо и безмълвно Бъдни вечер. Нямах смелост да споделя с него това, което детето остави след себе си.

Сутринта се събудих, а него го нямаше. Къде ли бе отишъл толкова рано в студеното  коледно утро? Щяхме да отваряме подаръците под елхата, оставени от родителите ни.                 

 На вратата се позвъни. Мислех, че са коледари . Отворих и…..

          – Честита Коледааааа!- щастливи викове се разнесоха като ехо.

Онемях. Пред мен стоеше Дени, почервенял от студ, а до него трепкаше онова малко същество, което плени цялото ми сърце и го държи в малките си ръчички- Ирина. Тя стискаше снежинката и ме гледаше с онези живи очички, които показваха дяволито задоволство.

          – Честита Коледа!-каза тя.-Моето желание се сбъдна. А твоето?

Да, това беше и моето пожелание, моят КОЛЕДЕН ПОДАРЪК, моята сбъдната мечта. Тя се сви в мен, опитвайки се да се стопли, но аз не смеех да помръдна за да не разваля магията. Гушках я  и целувах, целувах…и не можех да ѝ се наситя.

Аз вече имах това, от което имах нужда.

                                                            ⃰               ⃰              ⃰

В последствие, ние осиновихме Ирина. Тя бе много скромно дете. Около нея се чувствах много спокойна. Излъчваше една топлина, която сякаш сгряваше душата ми.   

Замирах , когато чувах нежното „Мамо“, с което ме даряваше.

Тя е вълшебната ни сила, която ни зарежда и ни кара да гледаме в бъдещето, което започнахме да градим  заедно  с тухлички от любов.

Тя беше моят коледен подарък… Изгубих време като живях в очакване на чудо. Чудесата са понякога много близо до нас, а понякога и вътре в нас. Топлота, разбиране и любов – това са истинските чудеса и за да ги даде човек, не е необходимо да чака Коледа.

 Просто трябва да обичаш и за да бъдеш обичан!