ПОЖЕЛАВАМ СИ ОТНОВО ДА СЪМ ДЕТЕ

АВТОР: ГАБРИЕЛА ГОСПОДИНОВА

„Няма нищо по-тъжно от това да се събудиш в коледното утро и да осъзнаеш, че вече не си дете.“ (Ерма Бомбек)

Живеех в малка, разнебитена къщичка в покрайнините на града. Ограда имахме, но не и порта, така че дворът свободно се отваряше към улицата, която, потънала в кал, често караше хората да се спират, за да поправят автомобилите или велосипедите си. Това им даваше възможност да огледат добре дома ни и да изсипят многобройните си обиди, подигравки и зли помисли върху нас.

В къщата имаше една стая и един коридор, и двете леко измазани с вар. Майка ни почти денонощно стоеше вкъщи между онези четири стени, готвейки и поправяйки някои неща из къщата, затворена в трудно проветривата всекидневна, в която имаше наченки на кухня и спалня в едно, а ние прекарвахме по-голямата част от деня си навън – дори домашните си пишехме на двора, за да не ѝ пречим. Баща нямахме, защото той се беше поминал още когато аз бях малка, но какво бе станало, че ни напусна, това не знаехме. Той бе капитан на кораб и често пътуваше, но никога не ни е споменавал за опасни, животозастрашаващи мисии. Доколкото е известно на простолюдието работата му се състоеше в обикаляне на Черноморието, съпроводено с денонощно двадесет и четири часово наблюдение на защитени зони. Това му обещаваше добри пари и нашето семейство живееше прекрасно по онова време– имахме си всичко, но никога в излишък.

Мама и татко държаха да не ни глезят и ние отрано знаехме цената на труда. След сполетялата ни трагедия обаче продадохме част от къщата, за да се изхранваме, до момента в който мама си намери работа, доходите от която не ни стигаха почти за нищо. Относно смъртта му според някои хора от екипа на баща ни той се е удавил, докато се опитвал да спаси човек, подхлъзнал се и паднал в морето от своята яхта , а според други очевидци смъртта му била заговор, след като открил незаконна дейност в едно крайморско градче. В момента от него имахме само едно медальонче със снимка на цялото семейство и странен символ върху задната му част. Когато татко почина, мама ми го даде, тъй като аз бях по-голямата от двете ни – аз, Чудомира, и моята сестра Дина.

Щом пораснахме, аз и тя напуснахме града и страната и тръгнахме да търсим щастието си. Малко след това взехме и майка ни с нас, намерихме ѝ добре платена  работа и в последствие се отдели, за да не пречи на обучението и живота ни, както тя казваше. Дина завърши право, създаде семейство и се върна в България, а аз останах в Холандия. Там не ме привличаше нищо освен желанието ми да уча и затова продължавах да трупам степен след степен. Прекарах безсънни нощи в стремежа си да надхвърля дори самата себе си. Но нещо ми липсваше – може би топлината на страната или уюта на дома, не знам, но не се чувствах на място. Някакво вътрешно усещане постоянно ме теглеше назад и аз се реших да му се поддам. Тъй като завърших корабоплаване, като баща си, прецених, че е мой дълг докрай да разнищя историята със смъртта му и навих сестра ми също да участва. Започнахме разпити на вече пенсионираните му колеги, очевидци, наши семейни приятели, водихме дело след дело по случая и по ирония на съдбата най-голямото чудо се случи на Коледа…

В навечерието преди нея, когато вече не знаех какво да правя – следа от него нямаше, улики – също, голяма част от най-верните ни източници бяха загубени във времето (документи от дела, в които мама е участвала), а ние бяхме закъснели прекалено много – реших да се върна у дома. Стигайки до старата ни къща, си спомних всичко, всички спомени изгряха пред лицето ми – аз и малката ми сестричка, бягайки около къщата ни, майка ми – нежна и добра, изпълняваща ролята и на баща и на майка едновременно, така че никога да не усетим липсата на родител, всички рождени дни, всички Коледи и всички останали празници.

В този момент топли сълзи бликнаха от очите ми – не можех повече да ги задържа! Исках отново да върна тези мигове, отново да върна детството си, но не можех! Стоях пред дома ни със затаен дъх и свито сърце, нещо ме спираше, не можеш да вляза и безмълвно стоях на улицата, леко облегната на старата мрежа, която използвахме като ограда. Застинала, тръпнеща. Вероятно съм стояла така с часове, защото помня, че когато отидох беше около двадесет и два часа, а сега минаваше полунощ.

Внезапно колието от татко падна от врата ми и това ме сепна. Поглеждайки надолу, с почуда установих, че се е отворило, а дори не знаех, че го може. Вътре открих бележка: „Най-големите чудеса се случват по Коледа. Трябва само да си ги пожелаеш“. Стиснах медальона здраво, огледах се наоколо, затворих очи и си казах: „Искам татко отново да бъде тук. Пожелавам си да съм дете!“.

Изведнъж се почувствах много по-спокойна и готова да се прибера. Влязох в двора на нашата малка стара къщурка.  Обходих го, пристъпвайки от крак на крак, някак леко плахо. Мислите ми още ме носеха в онези безгрижни и изпълнени с радост дни. Виждах как гоня сестричката си, как мама готви, снижавах се до размерите си на дете, надничах през прозорците, почуквах по стените и сякаш чувах как майка ми се провиква отвътре и ни казва да престанем, чувах потропванията от обувките ѝ, вървях леко и се носех като перце сякаш летях в спомени, още и още и ненадейно влязох вътре.

Отново ми се стори, че виждам мъждукащите лампи, че подушвам аромата на майчините гозби, че виждам как всички сме седнали около масата и потънала в океана на миража, видях силует. Стреснах се и светнах лампата. Пред мен стоеше … баща ми. Да, той беше там, но това не бе възможно! Не вярвах на очите си, умът ми не го побираше, а сърцето ми биеше като лудо. Вцепених се, не можех да го достигна, а толкова исках да го прегърна. Щом най-после се осъзнах, скочих като малко дете в прегръдките му, и двамата плачехме и бяхме щастливи – той, че вижда дъщеря си, а аз че най-после имам с кого да споделя обичта си, най-после отново имах баща.

Макар и поостарял, почти на шестдесет години, татко изглеждаше млад в моите очи. Той не бе изгубил онази воля за живот, която носеше и когато аз бях малка. Разказа как са го изпратили на секретна мисия, защото е бил най-умният и смелият член на екипа, и че е трябвало да остане в чужбина, докато условията отново станели подходящи, за да мине границата. Останал там петнадесет години, през които в държавата, в която бил отседнал, многократно се водели войни. Едва на петдесет и две годишна възраст, за него се отворила възможност отново да се прибере в страната си, но по пътя го връхлетяла силна снежна буря, която била причина той да изпадне в кома.

След близо година, вечерта на Рождество Христово, той се събудил, но минало време, докато се възстанови. Усещайки се готов отново да тръгне на път, баща ми се качил на пътническия кораб „Русалка“ и след дълго плаване слязъл в родното пристанище и се отправил към дома.

– Стигнах дотук, но вас ви нямаше. Знаех, че ще е така и изобщо не се надявах да те видя тук, но вярвах в Коледа и знаех, че където и да сте, на този ден отново ни е писано да се срещнем. Не мога да опиша радостта си от мига, в който отново те видях! Това е най-хубавият подарък за мен!

– И за мен също! – отвърнах аз.

Хванах го за ръката, помогнах му да се изправи и заедно тръгнахме към дома на сестра ми. Там цяла нощ говорихме, радвахме се и не спирахме да си припомняме онези отдавна отминали дни, защото да си дете, независимо дали си в богат или беден дом, и особено на Коледа, е най-прекрасната част от живота. Период, в който всеки миг е важен, защото си със семейството.

В шест часа сутринта на вратата се позвъни. Отворихме и познайте кой беше там – мама. Най-после след толкова много време семейството ни бе пълно и тогава осъзнах, че най-ценното, което ми е липсвало е това чувство – да бъдеш част от нещо и то не какво да е, а семейство. Мястото, обществото, което винаги те подкрепя, което е най-големият подарък за всеки и което винаги те чака, независимо къде си, защото за тях ти, както за теб те са всичко.