ВЕРЕН СТРАЖ

АВТОР: НИКОЛ ИВАНОВА

На всеки четири години Луната се обръща към Земята. Но тя се обръща към едно специално място. Обръща се към едно отдавна забравено от Бога място, къща оставена на произвола на съдбата- навътре в гората,  където животът е спрял.  Растения и животни живеят в хармония. Никой не пречи на никого и никога нищо не се случва. Освен на този специален ден от четвъртата година. И ето – Луната се обръща с усмивка на уста. И поглежда надолу към градината, забравена от хората извън гората. Безкрайната тишина вече я нямаше в запустялата къща. …Макар  че не бяха влизали хора от много години, за да се върне детският глъч в градината и в голямата къща. Там беше тихо освен в тази нощ.  Луната ги погледнала и изведнъж нещо помръдна. Там долу, от под клоните на едно дърво. ..

Събуди се първото цвете-  глухарчето.  Прозя се и се огледа на ляво и на дясно, малко сънливо. Всичко беше започнало да се събужда. И изведнъж тишината се превърна в радостен глъч. Цялата гора слушаше и наблюдаваше как градината с цветя на отдавна починалата ми баба се събужда и разхубавява както преди. Всички цветя започнаха да излизат от местата си и да си говорят. А това глухарче гледаше и слушаше по-големите цветя. Слушаше историите им пълни с много радостни игри. За бабата в градината, която се е грижила за тях през годините, с толкова любов…. За нейните деца, които са изоставили къщата и как преди старицата да умре са идвали в нея всяка събота и всяка неделя.

Докато цветята си спомняха за радостните малки деца, които стъпваха по студената почва и се любуваха на цветята в бабината градината, глухарчето влезе в къщата и започна да разглежда голите и празни въздишащи от самота стаи. Видя снимките по голямата зелена ракла, която седеше отстрани на леглото на бабата. И докато глухарчето се разхождало из къщата времето си отлетя като птиче през есента.

Зазоряваше се. Слънцето срамежливо надничаше от хълма. Глухарчето от толкова лутане из къщата на бабата не можа да разбере кога неусетно се изниза нощта като зърна на стара броеница… В мига,  в който стигна до вратата на къщата слънцето изгря. Глухарчето остана в къщата на бабата побеляло и увяхнало. А неговите пухчета излетяха из цялата градина. От пухчетата на глухарчето се родиха още глухарчета- всяко от тях има по един негов спомен -от онази специална вечер. Едно помнело бабината къща, друго помнело снимките от зелената ракла, а трето помнело разговора с цветята в градината…

Слънцето напичаше меденорусите ми коси, сплетени на две тежки плитки-същинска зряла ръж, които тежко падаха връз бялата бродирана възглавница. Като че ли някой ме галеше по още сънените клепачи…

Подухна лек ветрец, носещ аромат на жарко лято и красиви детски спомени, вратата изскърца глухо и …един мокър , но изпълнен с любов език изми съня от лицето ми… Старото, вярно куче на баба! Още се мотаеше безцелно тук… А ние го мислехме за безследноизчезнал!

-Шаро, братле,как ме откри!  Боже, колко е хубаво! Мислехме те за изчезнал, къде се покри, приятелче …Толкова време те нямаше!!!

Верен страж се оказа Шаро! Пазач на старата варосана къща на село, пазач на моите детски спомени..От този ден Шаро вече е градско куче, верен страж на моето детство, който върна усмивката на лицето ми! Четири лапи и едно вярно сърце!

Не само по Коледа се случват чудеса- ние самите носим чудесата в себе си- достатъчно е само да ги освободим!

ДА ИМАМЕ ОЧИ ДА ГИ ВИДИМ, РЪЦЕ ДА ГИ ПРЕГЪРНЕМ И СЪРЦЕ, КОЕТО ДАВА !ЗРЪНЦЕ ВЯРА, ШЕПА НАДЕЖДА И БЕЗКРАЙНО МНОГО ЛЮБОВ…