ДВАНАДЕСЕТИЯТ ЧАС

АВТОР: ГАЛИН НИКОЛОВ

Тогава усетих нежния бриз да лудува в косите ми,а сърцето ми започна да бие по- учестено от всякога. Адреналинът не ми харесваше! Приближавах морето. Лодката беше като малка бяла пеперуда, там, където морето целува небето и сбъдва мечти. Някъде в далечината се чу писък на буревестник. Чувах смеха на Марта… Животът ми мина като на лента пред очите ми.

Сестра ми обожаваше адреналина, високите скорости и лошите момчета. Наричаше го опиянение. Това си бил нейният живот, нейното платно и ще рисува с каквито цветове тя си пожелаела…Смеех ли да и възразя!

Често ми повтаряше как винаги някаква невидима сила я подтиква да скочи от нажежената до червено скала. Смееше се на висок глас с пълно гърло и ме поглеждаше дяволито, така както само тя си знаеше…

Да усети живота, да се слее с морето в едно цяло! Да завърши своята картина! Така ми говореше, понякога я мислех за малко груба твърдоглава егоистка, обичаше да държи здраво юздите в свои ръце.. Обличаше се само в жълто и това ме плашеше..обичаше контраста! на фона на червените огнени коси и зелените очи-понякога изглеждаше даже малко зловещо. Брегът беше винаги пуст, скалата я привличаше като магнит. Искала да усеща вятъра в косите си и чувството за свобода. Като птица!

Аз обаче не бях като нея. Така си останах по-малката сестра. Нищо повече. Аз бях човек, който просто иска да се сгуши с някоя книга, да си приготви горещо какао и да мечтае…

Ееее.. Хайде, Нона! Идваш! Пък и знаеш кой ще бъде там, нали. –изненада! Не се прави, че не го харесваш..Ако си стоиш все на верандата с нос забит  в някоя книга, ще си останеш стара мома! Ще ти вземем котка! –захили се Марта и ми намигна с онази ехидна, хищна усмивка на хиена…

– Не! Не мисля, че ще дойда….Със сигурност той не ме иска там и без това харесва теб, а не мен.

– Идваш! – стрелна ме със святкащи очи сестра ми и зеленият изумруд на красивите й очи стана някак по настойчиво зелен..

Ето така започна всичко. Сестра ми и нейният приятел, искаха да отидат до скалата, за да може тя да изживее мечтата си преди есента да окъпе в позлата големия град. Веднъж се става на осемнадесет….Какво толкова щеше да рисува! Своята картина в цвят, който само тя реши!

Никола, приятелят на Марти, имаше брат. Брат, който аз харесвах, разбира се. А сестричката ми се постара всички да научат! Харесвало й да ме гледа с порозовели, пламнали от свян, бузи. Мислех си, че просто се забавлява за моя сметка, опитва се да рисува и по моето платно…

И тя се възползва от тази моя слабост! Реших ! Отивам…

Сестра ми запали колата и тръгнахме..Тя, въодушевена до крайност, а аз със свито сърце. Беше късно през нощта. Не виждах къде се намираме. Бяхме само четиримата някъде в нищото.. Беше ме страх. Не издавах звук, а лицето ми пламтеше с оня пламък, който те кара да усещаш пеперудени криле под лъжичката , стяга гърлото, а сърцето препуска лудо в галоп. Знаех, че това което правим е много лошо, защото сестра ми нямаше шофьорска книжка, а колата беше на баща ни.

Въпреки това реших да отида, омръзна ми да ме взимат все на подбив. Трябваше да започна отначало, за да ме уважават, ще трябва да си извоювам уважението, нали така казват…

Знаех на коя скала отиваме,естествено. Когато бяхме малки  често ходихме там. Когато се изправиш там, гледката е зашеметяваща! Имаш чувството че си накрай света и държиш целия свят в ръцете си ! Все още пред очите ми са морето и сестра ми, с нейната медноруса коса, заплетена в дивите пръсти на среднощния вятър. Тайните, които си споделяхме, татко с въдица в ръка..Мама я нямаше отдавна, но за татко сякаш никога не си беше тръгвала и времето сякаш беше спяло на този залив, заливът на първата им среща…Може би, липсваше и на Марта, тя поне я помнеше за разлика от мен, но никога нямаше да си го признае. Сега тя беше всезнаещата, голямата, закрилящата…и въртеше татко на малкото си пръстче. Защо трябва да ми се прави на майка?!

Когато пристигнахме,  аз вече знаех, че това няма да завърши добре, но и нямаше връщане назад! Започнахме да се изкачваме. Пълзяхме нагоре по склона, отвъд залива. Аз стоях най-отзад, безмълвна и притихнала в себе си, не издавах звук. Възможно беше да не ме забележат. Искаше ми се да не ме забележат!

– Хайде, почти не остана!- нахъсваше ни Марта. Но тя сякаш повече искаше да убеди себе си, а не нас.

– Щом казваш…- неохотно се съгласих.

След няколко уморителни минути стигнахме. Най-големите ми кошмари щяха да станат реалност. Първа, естествено, щеше да скочи сестра ми. А после аз- от сестринска солидарност. Не изглеждаше никак изплашена. Златото на  косата й,  вързана на плитка. Сякаш змия пълзеше по гърба й… Беше с онзи виненочервен, бански костюм, който изобщо не ми допадаше. Тя мислеше,жче й завиждам, но изобщо не и стоеше добре. На фона на млечнобялата и кожа, досущ като морската пяна, ми беше някак страшно. Синьозелените и очи се взираха в необятното.Четеше се отново онази лудост.

Изправи се. Беше готова. Потреперих от страх, полазиха ме тръпки. Ненавиждах я за това, което мислеше да направи, обичах я до полуда-за мен беше не само по-голямата сестра, беше и майка, беше целият ми свят, моята картина, рисувана с ясните цветове на щастливото детство. Ако се нарани или даже по-лошо? Да я спра ли? Дали няма да ми се развика? – мърморех сама на себе си, аз не умеех да водя разговори и да общувам с другите. Това беше приоритет на Марта.

Чу се плисък! За жалост вече беше късно.

Тя скочи и сърцето ми спря за миг. Минаха сякаш часове, когато някой извика

Беше тя.

-Ехейййй! Някой ще се осмели ли да ме последва? Има ли смелчаци или всички сте малки сиви мишлета? – крещеше с цяло гърло Марта, опиянена до лудост, завършила нейната картина..и може би моята също!

Скочиха. Момчетата не чакаха втора покана! Тримата изглеждаха като три черни точки сред бялата пяна.

Само аз останах на върха. Не можех! Не исках.

Сестра ми се смееше звънко и се забавляваше. Тогава се замислих. Защо винаги трябваше аз да бъда тази, която никога няма достатъчната смелост, а само разум в излишък. Защо винаги аз трябваше да бъда невзрачната, малката, сивата мишка? Непознато чувство стегна гърлото ми- сподавен гняв, таен с години, сълзи, обида, разочарование …и мъничко любов, която трябваше да спечеля. Щях да се докажа. Щях да си спечеля уважение…

***

Вълните се разбиваха в черната скала. Пяната пееше своята песен, по-бяла от всякога. Марта седеше сама, притиснала колене в гърдите си. По-самотна никога не бе била. Меднорусите коси контрастираха с черната нощ и още по-черната дълга рокля.

Часовникът отброи дванадесет удара. Полунощ! Аромат на прясно изпечени джинджифилови сладки се носеше от кухнята. Прясно изпечени меденки и мляко с ванилия. Долиташе ангелска мелодия и песен от коледни звънчета. Снегът,навалял вечерта, искреше празнично и хвърляше приказни синкави сенки върху лицето на Марта, кротко спяща до камината.

Разтърках сънено очи. По Коледа се случват чудеса. Така казваше баба.