Момчето от сънищата

Гергана Рускова, 14 г.

Милиарди хора всяка нощ си лягат умислени за различни неща. Всяка нощ хората заспиват щастливи, тъжни, ядосани, разтревожени, със сълзи на очите, с чувство за вина или пък гладни. Сънищата са едно уникално нещо. Заспиваш и се пренасяш в един друг свят, наподобяващ реалността, но в същото време, нямащ нищо общо с нея. Сънищата крият отговорите, на въпроси и проблеми, терзаещи ни наяве. Те за нас са като изкупление. Когато имаш някакъв проблем, можеш да заспиш и да се отнесеш далеч от него. Да го забравиш поне за миг. Понякога сънуваме и кошмари. Онези ужасяващи сънища, които разкриват най-големите ни страхове. Мислиш си, че всеки момент можеш да умреш и точно тогава се събуждаш. Не знам дали кошмарите са най-гадната част, или моментите след като си се събудил от тях. Тези моменти на чудене за това кое е реално и кое – не, моменти, в които усещаш сърцето си да бие толкова силно, както никога до сега, моменти, в които от очите ти се стичат сълзи, а дори не знаеш защо, понеже вече си забравил въпросния кошмар. А има сънища, в които просто искаш да останеш завинаги, защото изразяват представата ти за идеалната реалност.

     Такива мисли се въртят в главата ми, докато седя на прозореца и просто наблюдавам. Откакто отново е лято, заспивам доста късно и може би това е причината да отделя време и да забележа вечерите. Всички те са тихи и спокойни. Живея на последния етаж и това ми дава възможност за една прекрасна гледка. Затварям очите си и се отдавам на другите си сетива. Долавям мирис на ягоди, а може би канела. Всеки път мирисът ми е толкова познат и навяващ спомени, но в същото време е и толкова далечен. А може просто да идва от прането на жената отдолу и аз да си въобразявам. Долавям звуците от щурците, лай от куче и някоя и друга преминаваща кола. Усещам лекият вятър, който полъхва в лицето ми. Сетне отварям очи. Виждам тъмнината, а в нея блещукащите малки точици. Любими са ми вечерите, когато на небето е изгряла и луната. В далечината проблясват хиляди светлини от прозорците на малкото будни хора, големите сгради и билбордове. Сякаш просто съм обвързана с нощта. Чувствам този малък прозорец за моето щастливо място. Той е като портал, свързващ ме с моя свят и друг – по-далечен.

     Истината е, че ме е страх да заспя. Затова седя с часове умислена на прозореца. От няколко вечери насам сънувам човек, който промени живота ми. Ясно помня първият път, когато го видях. И съм сигурна, че никога няма да го забравя. Веднага щом зърнах лицето му, така чуждо, но в същото време до болка познато, точно както ягодово канеления мирис, в мен забушуваха непознати досега чувства. Главата ми се замая и щях да припадна. Той мигом дойде при мен и ми помогна. Имаше ангелска усмивка, дрезгав, но успокояващ глас, меки, но здрави ръце, а очите му излъчваха едно усещане, че душата му е чиста като на дете и е свързана с моята, правейки го мой пазител. В мига, в който ръката му се допря до моята, през цялото ми тяло премина ток. И изведнъж се събудих. Капки пот бяха избили по челото ми. Зениците на очите ми бяха разширени, дишах учестено и сърцето ми препускаше диво. Макар всичко да беше само сън, имах чувството, че още усещах устните му върху моите и странното електрическо усещане, както и всеки друг малък детайл или жест. От този момент бях влюбена в това мистериозно момче от сънищата ми. Всяка следваща вечер, сънувах само и единствено него. Но никога един и същи сън. Той винаги ме чакаше на различни места и никога не знаех какво ми предстои. Винаги когато се събуждах на лицето ми бе изрисувана усмивка. И за това започна да ме обхваща страх. Влюбвах се в нещо нереално. Просто в някакъв образ, най-вероятно плод на моето въображение. Не можех да мисля за нищо друго. Започнах да се привързвам към онзи свят, да ставам част от него. Чувствах, че след всеки сън с него, му оставям част от себе си. Желанието ми да остана там завинаги, все повече и повече нарастваше. Нещата там се случваха така, както аз искам. Бяхме само ние двамата, а той ме караше да забравя за всичките си проблеми и мъки в реалния живот.

     Става прекалено късно, очите ми сами започват да се затварят и отчаяно копнея за малко сън. Точно преди да си легна, забелязвам старата ми кутия за спомени, поддаваща се изпод леглото. Не съм я отваряла с години и ми става любопитно какви неща пазя. Отварям я и е пълна с всякакви гривни, мъниста, малки фигурки, рисунки и снимки. Когато започвам да разглеждам снимките, погледът ми се спира на една определена. Не мога да повярвам! Същото лице, очи, коса, черти, въобще всичко! Това е той. Момчето от сънищата ми. Започвам да треперя. Нима наистина е възможно? Знаех си, че не може просто да съм си го измислила. Все още не мога да го повярвам. Взимам снимката и я оставям до леглото ми. Заспивам, но вече в мен няма и капка страх.

     От тази нощ нататък не съм го сънувала нито един път, но съм сигурна, че щом чрез сънищата ми съм се свързала с него, съдбата ще направи така, че все някога отново ще го срещна и наяве.