СЪРЦЕ

Мая Куледжиева, 10 г.

Дани замислено гледаше през прозореца.Снежинките тихо се сипеха и покриваха всичко наоколо. ,,Колко топло и уютно е вкъщи и от кухнята се разнася аромат на канелени сладки“-помисли си Дани и пред погледа му изплува образът на неговият съученик Дончо.

Дончо беше тихо и скромно дете. Той нямаше родители и живееше с баба си , която много го обичаше и правеше всичко , за да е щастлив, но тя беше само една възрастна жена, толкова й бяха силите. Дончо почти винаги беше тъжен. В междучасията, когато всички деца тичаха и се забавляваха, той винаги оставаше на чина си и ги гледаше с тъга. Никой не го забелязваше .

Когато целият клас празнуваше по някакъв повод, той идваше по настояване на класната ръководителка, която се грижеше много за него –да е винаги с класа и да не му липсва нищо. Но детето пак си оставаше тъжно. Дани забелязваше тъгата в очите на своя съученик и винаги сядаше до него, опитваше се да му разказва весели истории, за да го разсмее. Искаше му се да го вижда щастлив.

Един ден Дончо не дойде на училище. Учителката помоли някой от децата след училище да отиде до тях, да му предаде уроците и да разбере как е. Дани веднага се съгласи. Знаеше къде живее съученикът му, но никога не беше ходил у тях. Бръкна в джобчето си и напипа джобните си пари. Зарадва се, че не ги е похарчил.

След училище той взе учебниците на Дончо, отби се в зеленчуковия магазин и купи плодове от джобните си пари. Когато стигна до къщата се огледа за звънец, но не намери. Той почука няколко пъти и зачака. Не след  дълго вратата се отвори бавно и на нея застана бабата на Дончо. Тя се зарадва на детето и го покани да влезе. Когато Дани влезе, намери приятеля си да лежи в леглото. Беше болен, имаше и температура. Успокои го , че ще отмине и го попита какво е изписал лекарят, а Дончо срамежливо наведе глава. Баба му каза, че му прави чайчета и го загрява.

Дани веднага се досети -не са купили лекарствата. Той често биваше свидетел как съученикът му странеше от лафката в училище и как се чувстваше неудобно, когато събираха за нещо пари. Обясни му за уроците, пожела му бързо оздравяване и си тръгна. По пътя към дома си мислеше само за Дончо. Когато се прибра, още от прага майка му го попита защо се е забавил и защо е тъжен. Дани разказа всичко на майка си. Лекуващата лекарка беше нейна позната. Веднага се свързаха с нея и я попитаха за лечението. Оказа се, че Дончо имаше вирус и се нуждаеше от лечение с лекарства. Още същата вечер майката на Дани купи лекарствата и заедно с други необходими продукти ги занесе у Дончо. След седмица той се върна в училище. Благодари на Дани, но в очите му имаше много тъга.

Наближаваха Коледните и Новогодишни празници. Дани стоеше замислен на прозореца. В стаята влезе майка му. Носеше голям лъскав пакет. Тя знаеше какво измъчва детето й. Беше приготвила подарък за неговия приятел- топло зимно яке, красива коледна книжка и много лакомства.

Очичките на Дани грейнаха. Той прегърна топло майка си и поиска веднага да го занесе –нищо,че беше още доста рано. Хукна с големия пакет през глава.

Беше толкова щастлив! Светът беше толкова красив!