ХРАБРИЯТ МОМЪК

Николай Попов, ОУ“Д-р Петър Берон“ , гр. Пловдив

В древни времена имало чудна държава, където слънцето било топло и гальовно, водата в реките и езерата била кристалночиста и лековита, земята – богата и плодородна. Цветята били ароматни, а песента на птиците – омайна. Хора и животни живеели в хармония и мир.

 Тази приказна страна била управлявана от мъдър и справедлив цар и неговата царица. Те имали прекрасна дъщеря, красива като зората. Щастието и радостта заливали двореца и цялата държава благоденствала.

През девет планини в десета живеел зъл и завистлив магьосник. Когато наблюдавал във вълшебното си огледало щастливия живот в приказното царство, сърцето му изгаряло от яд, гневни светкавици се стрелкали в мрачния му замък.

– Ще открадна радостта им! Ще ги окова в страх! Ще излича жалките усмивки от лицата им! – крещял магьосникът.

И той заповядал на своите слуги – гарваните да полетят заедно с него към прекрасната страна. Литнали черните гарвани, хвърлил върху двореца плаща си магьосникът и радостната глъчка спряла. Птиците вече не пеели своите омайни песни, цветята изгубили аромата си. Водата в реките станала мътна, плодородните полета посърнали, изворите пресъхнали. Останал само един извор в малко закътано селце, където яростта на магьосника не достигнала. Заизвивали се дълги опашки от хора, които идвали да пълнят чиста вода.

В селцето живеел красив и храбър момък. Гледал той тъжната върволица от хора, дошли отдалече, спомнял си за щастливия живот преди и решил:

– Ще отида в замъка на магьосника! Ще премеря сили с него! Ще спася народа си!

Речено – сторено! Напълнил вода от извора, взел пита хляб и тръгнал на път. Хората тъжно клатели глави:

– Жалко за младежа!

Дори и царят не повярвал, че може някой да се опълчи на злия магьосник. Толкова бил съкрушен от ставащото в държавата му.

 Но младежът смело крачел напред:

– Ще успея! Трябва да има начин да победя!

Пътят бил дълъг и труден. Движел се в полумрак, защото слънцето било закрито от гарваните на магьосника.

Един ден, изморен от дългия път, той седнал да си почине и да изяде последните залъци от питата. Водата също привършвала.

 Изведнъж до него, незнайно откъде, се появил окъсан старец.

– Гладен съм, синко! Помогни ми! Дай ми от твоята питка! – казал старецът.

Въпреки, че били последните хапки, момъкът не се замислил и нахранил клетия старец. После му дал и малкото останала вода в манерката.

– Накъде си се запътил, синко? – попитал старецът.

Момъкът му разказал, а старецът мълчаливо го слушал. После бръкнал в торбата и извадил оттам чудни неща – прозрачен бял камък, остър меч и голяма червена кърпа.

– Ти не само си смел, но имаш много добро сърце! Тези три предмета имат чудодейна сила. – казал старецът. После му показал как да си служи с всеки един от тях. И както внезапно се появил, така и изчезнал.

Момъкът продължил по пътя си. Не след дълго пред него се появила злокобна гора. Който се опитал да я премине, намирал смъртта си. Момъкът извадил меча. Той бил бляскав и двуостър, развъртял го и  всяко дърво, до което се докоснел, ставало на прах. Момъкът минал безпрепятствено.

Скоро се появила огнена река. Хвърлил момъкът прозрачния бял камък в реката – пламъкът угаснал и водата станала бистра, а камъкът се върнал в ръката на младежа. Храбрецът преминал без усилие реката. Не след дълго стигнал огромна планина, на върха на която била крепостта на магьосника. Тя била с огромни зъбати кули, от които стражи изстрелвали намазани с отрова стрели. Момъкът разперил червената кърпа и се загърнал с нея. Тя го издигнала високо над крепостта. Стражите изпращали срещу младежа своите отровни стрели, но те се строшавали още преди да го доближат.

Магьосникът изпратил буреносни ветрове, огнени светкавици срещу храбрия младеж, но напразно. Червената кърпа пазела юнака и той неповреден стъпил точно пред трона на злодея.

-Как смееш да идваш тук, нищожество?! – изревал магьосникът.

Момъкът храбро го погледнал в очите, извадил двуострия меч, насочил го срещу него и видял как злото създание става на прах под нозете му. После обърнал меча към слънцето. Изведнъж хиляди бели орли полетели срещу гарваните, които закривали слънцето. Сграбчили ги с човките си и ги отнесли незнайно къде.

Цялата земя се съживила. Бликнали водните извори. Реките и езерата се напълнили с риба, която плувала в кристалните лековити води. Полята се отрупали със златни класове. Птиците запели своите омайни песни. Хора и животни се изпълнили с радост.

Народът възторжено приветствал момъка. Царят и царицата го посрещнали с разтворени обятия, а красивата принцеса го погледнала с любов и възхищение.

Не след дълго вдигнали сватба. А на най – почетното място заемал старецът. Сега той бил облечен в бляскави бели дрехи и се усмихвал, знаейки, че всички заживели щастливо!