И НА ЗЕМЯТА СТАВАТ ЧУДЕСА

АВТОР: ДАРИНА МАРТЕВА

Аз съм само една малка снежинка, която се отронва от сивото зимно небе. Но се страхувам какво ще се случи, когато падна на земята. Духна силен вятър. От тези, които се раждат високо в планната. Отнесе ме надалеч, чак зад високия хребет… Почти докосвах земята… Паднах. Но не ме заболя. Под мен се разстилаше мек килим…Беше навалял пухкав сняг през нощта.  Изплаших се, но почувствах и лек гъдел…Сякаш някой нежно ме галеше с вълшебни пръсти. Бях с тях -моите братя и сестри. Бяхме заедно. И това ми даваше надежда, че не всичко е загубено. Чуваха се отдалеч гласове. Чуруликане- весело, жизнерадостно…Сякаш птиците отново се бяха завърнали тук..Като звън от камбанки весело тананикане спря до мен. Дойде при мен едно момиче, с розови бузки и грейнали очи.  Спря се. Усмихваше се…но малко фалшиво и лицемерно/ според мен/ Така както се усмихват хората.. Идват тук в планината  и разхвърлят навсякъде консервени кутии и бутилки с онази остра смрадлива течност, кършат клони, а не знаят, че и дърветата ги боли… Невестулчето се надигна, изпръхтя и запремига ..Тежките снежинки напираха да се слеят в едно с набъбналите от сълзи очи… То беше загубило майка си още при първия сняг, бракониери и завидяха на топлото кожухче.. А той, мъникът едва се спаси, изплашен, мокър и гладен обикаляше около старата хижа ..

Наведе се…Усетих диханието му  върху мен. Взе мен и моите сестрички в топлата си длан. Озовах се на кълбо- малка снежна топка. Станахме твърди като камък. Почувствах се мокра – бучка лед. В следващия миг се озовах  захвърлена… И полетях, летях….там край високите дървета. Отново паднах. Почувствах земята някак да ме преласкава с обятия, усетих прегръдката и. Започнах да се топя…но не се страхувах. Защо ли! Защото щях да дам живот на онова жадно семенце в градината. Щях да му влея жизнени сили и напролет да разпука чашка най- красивото цвете… И така щях да се родя отново!

Събудих се. И почувствах колко радост има в това да даряваш, а не да получаваш…да имаш приятели, семейство, сплотени и отдадени един на друг…Осъзнах, че животът не е лек и трябва да отстояваш себе си, но без страх. Да бъдеш, да можеш- но с вяра, надежда и любов…До мен се гушеше на кълбенце малката невестулка. Протягаше игриво лапички и ме докосваше по нослето. А замиришеше ли му на топло мляко никой не можеше да до настигне, бегом първи в кухнята!научих го да хапва с мен попара, да се гушим заедно под завивките и да споделяме онази чиста неосквернена любов и приятелство… Колко съм благодарна и на мама, че позволи на Рижко да бъде част от нашето семейство! ,,Който обича животните, обича и хората!“-обичаше често да повтаря тя…

 Мислите ми прехвърчат като снежнки, докато аромат на мекици и топло мяко изпълва стаята ми си спомних. Спомних си онази моя детска мечта…когато мечтаех да летя! Да имам криле и да бъда богат! Замислих се. Ами то криле ти дава самата мечта! Мечтаеш ли, чест гост си в много светове и все различни.Прегръщаш залези и изгреви, пееш с вятъра, срещаш чудни земи и и хора, а те ще  предават и раняват, може би! А вероятно създаваш нови приятелства. Но ще даряват най- ценното на тая земя- радост, щастие, усмивки, подкрепа. И грижа. И Любов. И тогава- тогава ще бъдеш богат! Защото богатството не се измерва с пари, а със сърце!Със  Душа! А те нямат цена! Много е лесно да ограбваме майката природа, да кършим клони, но колко по- лесно би било да и даваме живот- да нахраним гладно птиче или да засеем дърво.  Да се радваме на свежият въздух, дебелите сенки на вековните гори, на бистрите ручеи и кристалночистите езера, но без да я нараняваме!Без да я ограбваме!  Защото ако я загубим , губим нас.Давате ли си сметка, че за малкото сиво врабче сме ние неговото семейство! Ами та нали, когато си осиновиш домашен любимец, той става член на твоето семейство!

Дори и сега аз не спирам да мечтая, но не спирам и да сбъдвам мечти. Мечти- от онези, които не се купуват с пари. От истинските. Да подариш любов, да дадеш грижа, да бъдеш всеотдаен, да посадиш дърво, да нахраниш птиче, да отгледаш животинче като своя рожба..Нека не само по Коледа се случват чудеса!А 365 дни в годината! Защото всички ние носим чудото в себе си!А то се нарича-вяра,надежда и любов…