Автор: Гергана Рускова
Лятото винаги е бил любимият ми сезон. Свързвам го с това, че е краят на училището. Най-накрая свобода и възможност за почивка. Можеш да прочетеш всички книги, които си искал, но си нямал време, можеш да отидеш на непознати места и макар и за малко да се откъснеш от света. Да, този свят – еднообразният. Докато през повечето време от годината всеки ден е един и същ, през лятото не може да е така. Поне аз не си позволявам да е така. Обичам приключенията, опасностите, загадките. Обичам да живея така, сякаш утрото не съществува. Или поне обичах.
Вече завърших и се свърши с всички изпити и стрес покрай тях. Предстои ми последното безгрижно лято преди да вляза в университет и да премина в света на възрастните. Точно заради това лятото ми трябва да е незабравимо. Проблемът е, че вместо да планирам хиляди приключения, хиляди мисли се бият една с друга в ума ми. Как е възможно до преди две години да бях убедена, че ще стана една от най-великите актриси, а сега дори не мога да гарантирам, че утре ще изляза навън примерно. Чувствам се изгубена и то не за първи път в живота си. Най-лошото е, че първият път открих себе си в театъра, а сега не знам дали ще успея да се намеря в нещо друго.
Чувствам вътрешен порив да взема няколко дрехи в чантата си, тетрадка, химикалка и слушалки и просто да се кача на първият влак, който видя. Музиката винаги ми е помагала, защото успява да заглуши всички натрапчиви мисли в главата ми, а писането ми помага поне малко да ги подредя.
Уморена съм всеки ден да се случва по един и същ начин. Казвам си, че ще го променя и пак стигам до никъде. Дори да замина в опит да открия себе си какво ще стане, ако не успея? Какво ще правя ако не намеря отговор на всички въпроси за това коя съм и каква искам да бъда?
Не. Слагам край на всички мисли за бъдещето, което и без това е неизвестно и решавам да живея за момента. Взимам всичко необходимо като багаж и докато се осъзная вече стоя на гарата, сама и свободна. Времето е прекрасно. Не е прекалено топло, заради вятъра, който подухва.
Влакът пристига и аз се качвам и намирам празно купе, в което се настанявам. Като се замисля, изобщо не е лошо човек да е сам. Така има време на спокойствие да подреди мислите си и да се освободи от цялото това напрежение покрай забързания живот. Потегляме и аз си слагам слушалките, защото ме очаква дълъг път. Заглеждам се в отминаващите пейзажи. Главно навсякъде има само полета. Зеленина. Отварям любимата си книга, която взех и се оставям да бъда отнесена на друго място.
Сигурно вече сме изминали половината път, когато някой влиза в купето ми.
-Свободно ли е – пита момче, което няма никакъв багаж.
-Да – отговарям му аз и връщам погледа си към книгата.
Той седи там за няколко секунди, вперил поглед в мен, а после сяда, но продължава да ме наблюдава. Усещам го с периферното си зрение и раздразнена, вдигам поглед.
-Мога ли с нещо да ти помогна?
Момчето ахва.
-Това не е възможно!
Стоя и го гледам с въпросителен поглед. Какво не му е наред!?
-Същата медно руса коса, небесносини очи и излъчване.
-Извинете, но сигурно сте се объркали.
Оглежда ме от главата до петите и продължава:
-И същият този елегантен стил. Валентина, по-добре признай, че си правиш шега с мен и това наистина си ти.
Добре, явно ме познава отнякъде. Опитвам се да се сетя дали аз го познавам. Има небрежно разрошена кестенява коса, малки трапчинки от двете страни на лицето, носи риза, която е разкопчана, а очите му… Очите! В тях зърнах пламъче, което бях забравила с годините.
-Тома! – когато си спомних най-добрият ми приятел от детските години, скочих да го прегърна. – Мина толкова много време! Не съм вярвала, че отново ще те видя. Едва те познах. Какво става с теб?
Остатъкът от пътуването мина в разкази, които да наваксат всичките изминали години. Разказвам му, че искам това да е най-запомнящото се лято в живота ми, но истината е, че дори не знам този влак къде отива и къде ще остана. Оказва се, че той се прибира в къщата на леля си за лятото в провинцията и най-любезно ми предлага да остана при тях, докато намеря своята посока. Няма да лъжа, въздъхвам с облекчение, знаейки, че няма да съм напълно сама в непознат град за мен.
Вече сме пристигнали, оставяме си багажа и Тома бърза да ме разведе из малкия град. За щастие има плаж и това е първото място, на което отиваме. Винаги съм обичала морето. Придава ми чувство за сигурност и спокойствие и сякаш времето спира. Мога да стоя тук вечно.
Следващата ни спирка е малко заведение, на което можеш да караш кънки и да слушаш музика. Досега никога не съм и обувала кънки и Тома не спира да ми се смее всеки път, в който падна. Но аз не се предавам и след вече няколко тежки падания мога да се пързалям стабилно. Липсваше ми това да направиш нещо за първи път. А върху кънките сякаш летя, танцувам, въртя се, смесват се светлини, силуети на хора, а музиката кънти в ушите ми и се чувствам невероятно.
Почти полунощ е и решаваме да отидем на заведение с джаз музика. Проблемът е, че нямаме билети, няма и как да си закупим. Уверявам Тома, че няма проблем и може вече да се прибираме, но ме хваща за ръка и влизаме през таен вход, за който явно само той знае. Усещам толкова много адреналин в кръвта си.
Мястото е под земята, супер малко е, но точно това го прави уютно. Осветено е само от малки червени и сини сменящи се светлинки, музиката не ти позволява дори да мислиш и единственото нещо, което ти остава е да се понесеш в такт с нея. Това е нещото, което търсех от седмици насам. Нещо, което да ме изкара от собствените си мисли и колебания и просто да влее радост в душата ми. Не мисля, че някога сърцето ми е биело по-бързо или съм се усмихвала по-широко.
Гледам Тома, който също като мен се е самозабравил в музиката и е със затворени очи, наслаждавайки ѝ се, и мислено му благодаря, защото дължа всичко това на него. Или дължа всичко това на съдбата? Защото със сигурност тя ме срещна точно с него след толкова много години. Вече отдавна сме си тръгнали от това вълшебно място и умората си оказва влияние, защото почти не мога да държа очите си отворени.
Но Тома още не е приключил с изненадите. Качваме се на покрива върху най-голямата сграда в града, откъдето може да се види целият град, включително и морето. Той ми дава връхната си дреха, защото вижда, че настръхвам от студ. Сядаме и чакаме изгрева. Винаги съм обичала повече залезите, но този изгрев ми се струва по-красив от всички залези, които съм виждала някога. Може би защото го възприемам като символ за предстоящото ми лято.
Облягам глава върху рамото на Тома и се наслаждавам на гледката. Искам да му благодаря и да му кажа толкова много неща, усещам, че той също има, но умората е погълнала и двама ни. Но пред нас се очертават още много дни. Най-важното е, че разбрах, че не ми трябва много, за да направя деня или лятото си запомнящо се. Важното е с кого ще бъда.
Относно бъдещето ми, реших, че ще си взема година почивка, за да мога да се насладя най-пълноценно на свободата и времето си и да успея напълно да намеря, опозная и най-важното – да развия себе си.